Макси

Лигльо дудав

Словесни концентрати: Ерих Мария Ремарк, "Триумфалната Арка"

„Има създания, които живеят вечно — животът не обича тия дървени души, затова ги забравя и ги оставя да си живеят.“

„Как може да обясни човек задъхващото напрежение, когато ножът започва първия прорез и тясната червена ивичка следва лекото натисване; когато тялото се разкрива като многокатна завеса; когато се разголват органи, невидели никога досега светлина; когато човек като ловец тича по следата в джунглата и се озовава най-после пред огромния звяр — смъртта, скрит в разрушените органи, в тумори, в разкъсвания; когато започва най-после борбата, безумната и мълчалива борба, в която човек може да използува само едно тънко ножче, игла и сигурна ръка; как може да се обясни какво значи да почувстваш внезапно, че някаква тъмна сянка се спуска над ослепителната белота, прониква в целеустремената тя душа като жесток присмех, който притъпява ножа, пречупва иглата, свива ръката; когато невидимият, загадъчно туптящ живот угасва под безпомощната ръка, отнесен в призрачния вихър, който човек не може да достигне или задържи; когато лицето, което преди миг само е дишало и имало име, се превръща във вдървена, безименна маска: как може да се обясни тази безсмислена и безпомощна съпротива — и какво ли има да се обяснява?“

„Забрава. Каква дума. Изпълнена с ужас, утеха и видения! Кой може да живее, без да забравя? Но и колко можеш да забравиш? Пепелта на спомените, разяждаща сърцето. И човек става свободен едва тогава, когато няма за какво да живее.“

„Историята на стадо моржове. Стотици моржове на брега. Ловецът ги избива по най-жесток начин един след друг. Ако се втурнат заедно срещу него, могат много лесно да го смажат; но те си лежат, без да мръднат, и наблюдават как идва да ги убие. Той убива само съседите им. Един след друг. Такава е историята и на европейските моржове. Залез на цивилизацията. Уморен, безформен залез на боговете. Празни изявления за правата на човека. Разпродажба на цял континент. Надигаща се буря. Долни пазарлъци. Старият отчаян танц по ръба на вулкана. Народи, тласкани бавно към ново клане. Бълхите ще се спасят, ако овцата бъде принесена в жертва. Както винаги.“

„Времето бавно разяжда сърцето.“

„Празно лице. Лице, на което и най-лекият полъх на вятъра може да промени изражението. Какво ли можеш да откриеш в него? Беше като хубава, празна къща, която чака да наредят картините и килимите. Не се знае какво ще излезе — палат или вертеп. Всичко зависи от този, който ще я подреди.“

„Днешният ден безмилостно разкъсваше вчерашния, както чакал — антилопа.“

„Как могат да бъдат верни думите, казани в тъмнина? Искрените слова искат много светлина.“

„Животът не на всеки човек напомня собствен дом, който можеш да украсяваш богато с мебелировката на спомените. Някои хора живеят в хотели. В различни хотели. Годините се затварят зад тях като хотелски врати и им оставят само малко смелост, но ни капка съжаление.“

„Вечната картечница на времето най-после замълча.“

„Мисля, че живеем във времето на консервите. Няма защо да мислим вече. Всичко е предварително обмислено, сдъвкано и почувствано. Консерви. Трябва само да ги отвориш. Поднасят ти ги в къщи по три пъти на ден. Нищо, което може да обогати културата ти, да проникне или да се свари в огъня на въпросите, съмненията и желанията. Консерви! Нашият живот не е лек, а само евтин.“

„Ние няма да умрем. Само времето ще умре. Проклетото време, което винаги умира. Ние ще живеем. Винаги ще живеем. Когато се пробуждаш, е пролет, когато си лягаш, е есен, а между тях е хиляди пъти зима и лято; и ако се обичаме достатъчно, ще бъдем вечни и безсмъртни като туптенето на сърцето, като дъжда и вятъра, а това вече е твърде много. Ние побеждаваме дните, любима, а губим годините; но кой иска да разбере това и за кого има значение то? Часът трае цял живот, а мигът е най-близо до вечността. Твоите очи блестят. Звезден прах лети в безкрайността; боговете могат да стареят, но твоята уста е млада; загадката трепти между нас, между теб и мен, между зова и отговора. Тя идва от тъмнината, от унеса на всички влюбени, изтръгната от далечния вик на пламенната страст, устремена към златистите бури, безкрайния път от амебата до Рут и Естер, до Елена и Аспасия, до сините мадони в крайпътните параклиси, от промъкващия се звяр до теб и мен…“

„Болницата прилича на манастир. Човек отново се научава да цени най-простите неща, че ходи, диша, гледа.“

„Най-доброто средство да загубиш някоя жена, е да й предложиш живот, какъвто можеш да й предложиш само за няколко дни. Тя ще се опита да го постигне отново — с друг мъж, който ще може да й го даде завинаги.“

„Изгрев. Нощта е сега някъде от другата страна на земята. Някога ще има самолети, с които човек ще може да я настигне. Ще се движат толкова бързо, колкото земята се върти. И ако ми кажеш пак някога в четири часа сутринта, че ме обичаш, можем да накараме тоя час да трае вечно, просто ще летим около земята с времето и часът няма да се променя.“

„Щом престанем да се вдетиняваме, започваме да стареем.“

„Портиерите на нощни заведения и лекарите са професионални песимисти. Изкарват си прехраната от тъмните страни на живота. Но не дрънкат. Длъжни са да бъдат дискретни.“

„Човек не трябва да се познава с лекаря си. Така загубва доверие в него. Аз съм приятел с теб. Как бих могъл да ти позволя да ме оперираш? Може да съм сигурен, че си по-добър хирург от някой друг, когото не познавам — и все пак ще отида при него. Вярата в неизвестното е едно дълбоко вкоренено човешко качество, драги. Лекарите трябва да живеят в болниците и да не ги допускат никога в обществото на невежите. Вашите предшественици, вещиците и знахарите, са знаели това. Когато ме оперират, бих желал да вярвам в някаква свръхчовешка сила.“

„— За какво живеем всъщност?

— За да размишляваме за живота.

— А защо умираме точно след като сме разбрали живота и сме станали малко по-умни? (...)

— Най-напред ще те запитам нещо друго. Лъвовете убиват антилопи, паяците — мухи; лисиците — кокошки. Кой е единственият животински вид, който воюва непрекъснато помежду си, бие се и се избива?

— Детински въпрос! Венецът на творението, разбира се. Човекът, който е измислил думите любов, доброта и милост!

— Добре. Кое е единственото същество в света, което може да се самоубие и се самоубива?

— Пак човекът, който е измислил вечността, бога и възкресението.

— Виждаш от колко противоречия сме изтъкани. И питаш защо умираме? (...) Грешката ни е, че сме почнали да мислим. Ако се бяхме придържали само към блаженството, да ядеш и да се множиш, както е при животните, всички тия неща нямаше да стават. Някой си прави опити с нас, но, изглежда, че и досега не е намерил разрешението. (...) Хайде да изпием по една чаша за красотата, за прелестната вечност на минутата! Знаеш ли какво още може да направи само човекът? Да се смее и да плаче.

— И да се напива. С водка, вино, философия, жени, надежда и отчаяние. Той е и единственият, който съзнава, че трябва да умре. Като противоотрова му е дадено въображението. Камъкът е нещо реално. Растението и животното — също. Те отговарят на предназначението си. Не знаят, че трябва да умрат. А човекът знае. Възвисявай се, душо! Лети! Не ридай, законни убиецо! Не изпяхме ли вече човешката песен на песните?“

„От ден на ден книгите му ставаха все по-скъпи. Не бяха заместител на всичко, но водеха там, където нищо друго не можеше да стигне. Спомни си, че в първите години не се докосваше до книга; струваха му се безжизнени в сравнение с преживяното. Но сега се бяха превърнали в стена. Ако не защищаваха, то поне можеше да се облегнеш на тях. Не помагаха много, но спасяваха от крайно отчаяние в една епоха, която се търкаляше към пропастта. И това стигаше.“

Пълна със слънце

Аз съм пълна със слънце,
натежала от вятър,
разлюляна в прибой на вълни,
във косите ми вплетени лепкави облаци -
на далечната есен души.
Аз живея чрез слънцето,
ветровита и облачна,
и преливам от летни вълни.
Всеки ден отброява живота на лятото.
Всеки малко по-ярко гори.

Прераждане

Във абсолютното безвремие
на невъзможните мечти,
където дните и планетите
оставят пъплещи следи,
понякога, преди огньовете
на разума и съвестта
да влязат в пагубно владение
на търсещата ми душа,
успявам тихо да протегна
изстрадалите си ръце
и във последната надежда
да впия пръсти и сърце.

В безвремието на мечтите
бушуват нежни ветрове.
Прераждат се безспирно дните.
Светът отказва да умре.

Както горе, тъй и долу

Бе, не е добре. Пак ме бодат разни идеи.

Нали знаете, че Буда не е бог, ако и да има цяла религия завъртяна около него, а просто Събуденият. Както аз я разбирам идеята на ония източни хора (и като едно нищо може никак даже да не съм я разбрала), този свят, видим, осезаем, вариращо ароматен, не е нищо друго, освен огромно, сложно препятствие по пътя към истинската човешка цел – сливането с космоса, вселената или каквото чака там, отвъд воала. Всяко прераждане, всеки момент, прекаран в някаква човешка, животинска или растителна плът, са просто стъпка по този път, ново изпитание, допълнителен шанс да се придвижиш напред или да пропаднеш надолу в тази изначална игра с безброй нива, приключения и чудовища. Та Буда е забележим с това, че е успял да прекъсне цикъла, да се освободи от прераждането и да мине отвъд. Да се пробуди от тази фалшива реалност, поставена пред очите ни, за да скрие от нас истината... (ако това ви звучи като реплика от Матрицата, то е, защото е взето едно към едно от там; то това му е целият замисъл на тоя филм). Та така, твърдят източните хора, ние всички криволичим из разните си животи, по една много объркана и непоследователна траектория, напред-назад, печелим точки, губим точки (т.е. образуваме си карма) и все се целим към изхода, ама я го стигнем, я не.

Така. Ето къде става много твърде интересно.

Неотдавна бях ви споменавала за изумителния механизъм на Слънцето – нашата най-близка и най-важна звезда. Слънцето, което, каквото и да ви разправят поетите, не е огромен огън в небето. Защото Слънцето всъщност не гори. Няма как – за горене се иска кислород, а Слънцето съществува във вакуум. Не, нашата звезда не е огън. Тя е ядрен реактор. По-точно, реакторът е в ядрото и радиусът му е не повече от една четвърт от радиуса на цялото Слънце. Вътре в реактора се генерира абсолютно смъртоносна, абсолютно страховита гама радиация. Нищо друго. Ако тя достигаше до нас в този си чист вид... бе реално, нямаше да стига до нас, защото то нямаше да има до какво да стига. Веднъж генерирана, всяка една частица енергия минава през останалата част от Слънцето, което е ни повече, ни по малко... огромно, сложно препятствие по пътя на светлината към истинската й цел – да се измъкне навън от звездата майка, в космоса, в пространството. Плазмата, обграждаща ядрото на слънцето, филтрира гама частиците, като прихваща всяка една от тях, абсорбира я, задържа я за известно време, отнема част от енергията й, а после я „изплюва“ в съвсем друга посока, където я подхваща друг някой „домакин“. И така частиците се лутат из мантията на Слънцето, стотици хиляди години (не, това не е печатна грешка, толкова време отнема), докато накрая някои от тях успеят да се измъкнат навън и да се превърнат в това, което ние възприемаме като слънчева светлина.

Та... да виждате нещо общо между двата процеса? Питам, за да знам дали само моята болна глава вижда сходство тук или и други споделят диагнозата ми.

Мисля, че един от най-важните и най-полезни изрази, формулирани в цялата човешка история, е: „Както горе, тъй и долу“. На всяко ниво, на което погледнеш – макроскопично, микроскопично, космическо и субатомно, се вижда на практика едно и също нещо.

Ей затова никоя религиозна система никога няма да ме спечели за каузата си. Не и докато очаква от мен да приемам безпрекословно всичко, което се случва, да си държа очите затворени и да не питам нищо, когато има толкова много вълнуващи въпроси и толкова потресаващи отговори.

Както казах, не са добре нещата... Обаче, то... Музиката е виновна за всичко! Само ми мъти главата....  

Изчезване

Когато срути се денят
от хилавите си подпори
и гневна нощната земя
на влюбените заговори;
когато нощните мъгли
се впият страстно във луната
и смели падащи звезди
обсипят с нощна жар земята;
когато няма светлина,
освен светлика на душите
и всеки миг е изтъкан
от песента на канарите;
когато будните мечти
от сънища са по-приятни,
тогава никой тук не спи.
Кому е нужен път обратно?

Вълк

"Степния вълк имаше две натури: една човешка и една вълча. (...) В душата си той живееше ту като вълк, ту като човек, както става с всички разнородни същества.

(...)

Ако Хари като човек биваше наведен на някаква хубава мисъл или изпитваше нежно, благородно чувство, или извършваше някакво така наречено добро дело, тогава вълкът в него се озъбваше, хилеше се и с кървав присмех му показваше колко жалък изглежда и как целият този благороден театър не отива на едно степно животно, на вълк.

(...)

Съвсем същото биваше и когато Хари се чувствуваше като вълк и се държеше така: показваше на другите зъбите си, изпитваше омраза и смъртна вражда към всички хора и техните престорени, покварени маниери и нрави. Тогава именно човешкото в него биваше нащрек, дебнеше вълка, наричаше го животно и звяр, разваляше и му отравяше всички радости в неговото просто, здраво и диво вълче същество.

(...)

Всички, които го даряваха с любов, виждаха само едната му страна. Някои го обичаха като изискан, умен и своеобразен човек. А после биваха ужасени и разочаровани, щом изведнъж трябваше да открият вълка в него. Така и ставаше, защото Хари като всяко същество искаше да бъде обичан в своята цялост и заради това не можеше да скрие вълка и да измами тъкмо ония, на чиято любов много държеше. Но имаше, и хора, които обичаха именно вълка в него: свободното, дивото, необузданото, опасното и силното, и точно те изпитваха страшно разочарование и жал, когато внезапно откриваха, че дивият зъл вълк е още и човек, който носи в себе си копнеж по нежност и доброта; иска му се да слуша Моцарт, да чете стихове, да има човешки идеали. Тъкмо те биваха най-често разочаровани и озлобени и така Степния вълк внасяше собствената си двойственост и раздвоеност във всички чужди съдби, до които се докосваше."


"Степния вълк"
Херман Хесе

Перушинени мисли

Обличането на мислите в думи винаги е вредно за мислите. То е като да оскубеш перушината на птицата и да напълниш с нея възглавница - по същество същото съдържание, но съвсем видоизменено. Отнема много работа и усилия, за да разбереш как е изглеждала живата птица.

Слаб, две

Уж имаш график и план. Уж всичко е подготвено. Уж няма как да не се получи...

Животът няма нужда да се смее на плановете ти, защото животът не страда от илюзията, че е божество, нито от месианска грандомания. Животът просто и ясно регистрира провалените ти планове и не търси нито причини, нито оправдания, нито извинения.

Животът за един бил майка, за други мащеха. Глупости. Животът е калпав свещник, който сам си си направил в часовете по трудово. Колкото по-малко старание си вложил, докато го направиш, колкото по-малко си слушал, когато по-знаещи хора са се опитвали да ти предадат малкото знание, с което разполагаме и което би могло да направи живота ти, ако не по-добър, то поне по-добре изглеждаш, толкова по-крив и грозен е твоят свещник, толкова повече капе свещта закрепена в него и толкова по-силно дими.

Ето още нещо, което животът не е. Предопределен. Съдба, астрологически предопределения, орисия и прочее глупости са измислици на хора, които са твърде немотивирани, неспособни или просто ги мързи да направят нещо по-добро с изходните материали, които са им дадени. Представи си да предадеш на учителя си по трудово скапан крив свещник, който не върши работа за пет пари и, като те пита, защо си го направил такъв скапан и грозен, ти да му кажеш: „писано ми било да направя крив свещник“. Какъв би бил шансът това да мине? Ни-ка-къв. Пълна, абсолютна цафара е това. Слаб, две. Даже анорексичен две. И защо тогава едно толкова слабо оправдание, което не би те измъкнало дори от толкова незначителен провал, се приема когато се оправдаваш за целия ти проклет живот? „Нямаше как да се получи по-добре, нищо повече не можех да направя. Така съм бил орисан. Такава ми е съдбата.“

Бул-шит.

Стига с тия безпричинно извинени отсъствия и незаслужени оценки. Направете си по-хубав живот или се примирете с капещата свещ. Само не си измисляйте хилави оправдания. Не минават. Слаб две.

Приятелки

С нощта се познаваме много отдавна,
приятелки двете сме лични - 
аз ѝ споделям съня си безпаметен,
тя ми дарява звездите си.

Вярно, не е от най-приказливите,
по-скоро е алчен слушател.
Аз ѝ споделям деня си безмилостен,
тя ми дарява утеха.

Кипра е тя. Носи дреха от времето,
изостанало след светлината.
Аз ѝ посочвам далечни планети.
Тя ми разкрива Земята.

Съквартиранти

Аз съм тук. Точно тук, където винаги съм била, в центъра на собственото си съществуване. Без значение дали съм неподвижна или се движа, без значение колко далеч се придвижвам - от гледна точка на вселената, аз съм частица, която трепти на място, не много по-голяма от всички останали частици, които я изграждат. Това е моето място и аз винаги съм била тук. 

А болката ми е ето там - точно пред мен и малко вляво. Болката ми е плътна малка хищна топка от зъби и нокти, която бавно ме разкъсва и разяжда. Болката ми отдавна вече не ме изненадва. Тя е изключително надеждна - мога да разчитам, че всеки следващ път ще ме навести и съвестно ще изпълни бездушната си малка задача. За известно време болката ми и аз заемаме едно и също място в пространството. Което е глупаво - вселената е толкова голяма. Не може ли болката ми да си намери друго място, встрани от мен? 

Болката ми и аз неловко и с нежелание съществуваме едновеменно. Чак докато вселената намери нещо друго, с което да запълни моето малко място в тялото си. Дотогава, не ми остава нищо, освен да трептя  и от време на време да боля.

Concept of the devil

Хрумка, изостанала от преди време 

Сън

Нов сън, от снощи.

Сънувам себе си. Лежа в леглото си, както обикновено, косата ми е сплетена на плитка, както винаги и някъде зад мен на възглавницата. Не се гледам отстрани, сънят се случва от моята гледна точка. 

В един момент усещам, че изобщо не мога да помръдна. Не е като някой да ме държи. Просто цялото ми тяло, от глава до пети, става изключително тежко и сковано, не мога да си мръдна даже пръста и ми е трудно да дишам. В този момент някой започва да дърпа плитката ми. Не грубо, не ми причинява болка, но я дърпа с постоянна и ненамаляваща сила. Силата постепенно ме придвижва към долната част на леглото и в същото време ме вдига нагоре, така че накрая се озовавам почти коленичила, все така без да мога да мърдам. Ластикът на плитката ми явно се изплъзва, косата ми се разпилява и започва да се носи около главата ми, все едно съм под вода. Тъмно е и нищо не виждам – знам само, че не мога да мърдам и зад мен има някой. 

ОБАЧЕ – през цялото време докато това се случва, от самото начало, аз си ясно осъзнавам и ЗНАМ, че това е сън! Точните ми мисли са „Аз сънувам, затова ИЗБИРАМ да не ме е страх. Трябва само да успея да помръдна. Трябва само да си мръдна ръката и сънят ще свърши.“

Което и стана. Събудих се все така легнала в леглото си, точно в положението, в което бях в началото на съня. Помислих си „Получи се“ и наистина не изпитвах никакъв страх. Обикновено след кошмар сърцето ми бие бясно, но този път се събудих спокойна и бях повече любопитна, отколкото изплашена. 

Докато четях Кастанеда все се чудех, дали наистина е възможно да се осъзнаеш, докато сънуваш. Вече знам - възможно е.

'A diamond that emits the music of a giant gong...'

Филмите на Джим Джармуш никога не се изчерпват с историята, въпреки, че история в известен смисъл има. Много по-важни са създадените усещания, стимулираните различни възприятия. Той създава живи фантастични картини, които хем са от света, хем не си сигурен, дали наистина познаваш тоя свят. Правил го е във всичките си филми досега, но в "Only lovers left alive" нещата са вече съвсем зрели. 

Лично за мен тези нощни пътувания из Детройт бяха изумителни. Защото това спокойно може да са документални кадри. Градът наистина умира. Сцените там – празните къщи, западащите квартали, рушащият се театър – всичко това е истинско. Обикновено, когато човек мисли за градове-призраци, изоставени от хората, си мисли за малки градчета някъде из пущинака. Идеята, че такъв мастодонт на човешката цивилизация може да умре, да бъде сразен като всички други, те стиска за гърлото по един неописуем начин. Идеята е плашеща, но визуалното изживяване е покъртително. 

Изобщо целият филм е един сложен отговор на въпроса: „Какво означава да си наистина жив?“. Какво да си мислим за състоянието на човешкия живот, ако вампирите наричат човеците „зомбита“ и изглежда, бидейки немъртви, са по-живи от всички тях.

Според Стивън Кинг: „Най-голямото постижение на авторите на фантазии, е да създадат фантастичния си свят и после да не се опитват да го обясняват, нито да се оправдават, задето са го създали.“ Фантастичният свят в този филм е изключително богат, пренаселен с визуални идеи – черно-бялата визия на двамата любовници, която очевадно и някак грубо напомня символа ин/ян, а той  пък по-късно е свързан със съвременната идея за обвързаните частици и от там обвързаните любовници; претрупаното жилище на Адам, който събира „съкровища“, тъй както жена му събира ценна информация в главата си. Всеки кадър, всеки момент, ако бъде спрян на пауза, изглежда като внимателно подредена фантастична картина. Дори моментът, когато кръвта, разлята по килима, бавно се просмуква в него. 

Създаденият свят е изумителен, но и непълен. Двамата споменават, че има и „други“, говорят за неща, извън настоящето. Например, на връщане от Детройт Ева категорично отказва полет, който минава през Лондон – явно дори минималният престой на полета е напълно неприемлив и някак ги плаши. Значи там се е случило нещо изключително важно за двамата, нещо което ние никога няма да научим. Защото този свят не е създаден, за да бъде показан на зрителя, а просто така, за да съществува. На нас ни е даден само един малък прозорец, през който да надникнем и да видим част от целия свят, оформен от вечната любов на двамата любовници. 

Филмът е невероятно голям и силен, но първо трябва да се приеме, че няма да бъде възприеман като всички други филми. Твърде много неща се случват, но са твърде фини, твърде деликатни – човек трябва да е готов да попива картините, музиката, хумора, символите, намеците... безсмъртният Шекспир... :) Впрочем идеята за буквално обезсмъртени писатели я има и у Борхес, „Безсмъртният“: „Попитах го какво знае за „Одисеята“. „Много малко“ – каза той. – „Навярно са изминали вече хиляда и сто години, откакто я съчиних.“

…

Има още безкрайно много идеи, препратки, внушения. Всичко е някаква алхимична сплав от реалност и фантастика, които са толкова по-въздействащи заради двойната си природа. Може би единственото заблуждение за зрителите идва от това, че гледат, както се гледа обикновен филм. По-удачно е „Only lovers left alive“ да се нарече произведение и да се възприема с всички сетива.

Memento Mori

Като са замисля (трябва-не трябва, мисля веднъж седмично), дължим повечето забележителни образци на древната архитектурата и изкуство на факта, че повечето хора, навсякъде по света, не са могли да се примирят с факта, че някой ден ще умрат и ще изчезнат, и няма да ги има. Вместо това са се придържали към заблудата, че и след смъртта ще им трябват вещи, дрехи, прибори, че даже и храна. И огромни, скъпи, богато украсени къщи. В Китай поне са намерили двойна употреба на гробниците - построили са ги покрай границата и са ги използвали като селище за граничните войски. Обаче повечето гробищни комплекси са напълно безполезни и създадени единствено, за да позволят на големите шефове да се скрият от смъртната си природа.
Сещам се за думите на Оскар Уайлд от предговора на "Дориан Грей":

"Можем да простим на човек, който създава нещо полезно, стига да не му се възхищава. Единственото извинение да се създават безполезни неща, е човек дълбоко да им се възхищава. Изкуството като цяло е доста безполезно."

Сънища

Ето как сънищата усукват разнообразни малки моменти, случки и факти от ежедневието ни в разнородна абсурдна маса.

Всеки ден в главата ми засяда все по-дълбоко информацията за разрушения и жертви от природни стихии – съборени сгради и пр. В същото време в нашия квартал се строи някаква малка сграда и на улицата има паркиран голям подвижен кран - от тия, дето гумите са по-високи от мен. Снощи пък ходихме с децата на кино да гледаме за драконите. Там имаше огромен дракон с бивни като на мамут,  които на мен ми напомниха малко рогата на мотокара на работа. И последната съставка на шантавия сън беше един разказ на Стивън Кинг – главният герой е пенсионер, който си е продал бизнеса и е изкарал доста добри пари.

Та, сънувам значи, че съм омъжена. И то съм съпругата на този възрастния мъж от разказа на Кинг.  В никакъв момент обаче не виждам лицето му ясно. В един момент седим на кухненската маса, която си  нашата кухненска маса у нас, точно до прозореца на кухнята, и  виждаме отвън някаква огромна машина, която е комбинация от споменатия кран и чудовищният дракон-мотокар. Без някой конкретно да ми го каже, аз изведнъж знам, че е било предвидено няколко етажа от нашата сграда да бъдат премахнати от съображения за безопасност. За секунда успявам да си помисля изумено защо почват работа без да са се изнесли хората, но веднага след това машината тръгва напред, приближава бавно, подпъхва два огромни рога точно под нашия апартамент, повдига ни с все къщата и бавно почва да ни измества от мястото ни. Докато това се случва, ние кротко си седим на масата и единственото, което аз успявам да си помисля е „хм, сега от прозорците ни се виждат неща, които преди не са се виждали”.

Не знам как е завършило принудителното преместване, но в следващия момент се оказваме в странно, футуристично на вид жилище, за което също без да са ми казали, знам, че са ни предложили да живеем тук временно и, ако ни хареса, да останем, като го изплащаме на вноски. От което ние не сме доволни, но пък нали имаме някакви пари от продадения бизнес.  Вместо телевизор или компютър, на един от плотовете в жилището има плосък уред, по-тесен в единия край, по широк в другия (форма на подметка или на круша). В тесния край има бутони. В широкия край има малка вдлъбнатина. Когато уредът се активизира, от вдлъбнатината нагоре се прожектира картина, без екран, като холограма, като може да се избира или телевизия, или връзка към интернет.

От останалата част от жилището почти нищо не видях, освен, че е просторно и доста тъмно, а и сънят свърши доста неопределено или поне аз не помня края.  Но се сетих как наскоро бях слушала, че мозъкът използва времето за сън, за да прегледа цялата натрупана през деня информация, да я класифицира и да я архивира по категории. Затова в сънищата ни се появявали всички тези бързо преминаващи образи, картини, идеи. Всичко това се случва толкова бързо, че понякога се оплитат.  Може и така да е. Аз рядко си помня сънищата. Събуждам се с някакви образи в главата, знам, че съм сънувала, при това много сложни и заплетени ситуации, но почти никога не ги помня точно. Само от време на време се запазва някой откъс, но по никакъв начин не мога да определя защо точно той и кога се случва това.

Такива работи. Да взема да си водя дневник на сънищата веднага щом се събудя ли? Май интересно четиво ще се получи.

Непостижима нормалност

Рядко се заслушвам в новини. Политиката ме вбесява, а всичко, което не се отнася до политика, е свързано с бедствия, катастрофи и страхотии - дело на природата или на нейния самозван венец, човека. 

Тук някаква жена напълно необяснимо увушава детенце. Там мъж убива жена си, с която са в развод и сам си прерязва вените. На един колата изхвърчала през мантинелата и се намачкала до неузнаваемост. На друг къщата му се взривила от теч на газ. Гръмотевични бури и градушки през пролетта и смерчове, които изтриват от лицето на земята цели села. 

Мъка, болка, страдание, неволи и смърт. И политици. Това изпълва новинарските емисии и повечето информационни програми. Затова се старая да ги игнорирам. Но все по нещо се промъква. И колкото повече научавам, колкото повече страхотии виждам, толкова повече ми е ясно, че онова, което хората са свикнали да наричат "нормално", далеч не съвпада с онова, което е обичайно. И това изобщо не е от скоро. 

"Нормалното" състояние - нормално семейство, нормален дом, нормален живот, нормална работа и ежедневие - е човешка измислица, съчинена, за да има нещо, към което хората да се стремят. Нещо, на което да се надяват и да очакват, идеал за малките хора в малките им човешки животи. "Нормалното" е мит и заблуда. То е прозаичната мечта на всички онези, чието ежедневие е като извадено от филм на ужасите, трагедия или поне покъртителна драма. 

Животът не е "нормален". Но тогава това означава ли, че всички ние сме ... герои?

Словесни концентрати: "Wintersmith", Terry Pratchett

Like a lot of people with big muscles, he got edgy about people who were strong in other ways.

Child. That was a terrible thing to say to anyone who was almost thirteen.

“You made up stories about yourself?”  
“Oh, yes. Of course. Why not? I couldn’t leave something as important as that to amateurs.”  
"People say you can see a man’s soul!”  
 “Yes. Didn’t make that one up! But I’ll tell you, for some of my parishioners I’d need a magnifying glass!

Witches preferred to cut enemies dead with a look. There was no sense in killing your enemy. How would she know you’d won?

The start and finish of things was always dangerous, lives most of all.

“We are small people,” her father had said. “It ain’t wise to come to the attention of the gods.”

Tiffany sat on a stump and cried a bit, because it needed to be done. Then she went and milked the goats, because someone had to do that, too.

Anyone could be a witch at midnight, she’d thought, but you’d have to be really good to be a witch by noonlight.

The trouble is, you can shut your eyes but you can’t shut your mind.

Romancin’ is verra important, ye ken. Basically it’s a way the boy can get close to the girl wi’oot her attackin’ him and scratchin’ his eyes oot.

Librarians. They were a bit like the wandering priests and teachers who went even into the smallest, loneliest villages to deliver those things—prayers, medicine, facts—that people could do without for weeks at a time but sometimes needed a lot of all at once.

Nanny Ogg changed the way people thought, even if it was only for a few minutes. She left people thinking they were slightly better people. They weren’t, but as Nanny said, it gave them something to live up to.

People wanted the world to be a story, because stories had to sound right and they had to make sense. People wanted the world to make sense.

It was a very large room. There was no furniture of any sort. It was just the sort of room a king would build to say “Look, I can afford to waste all this space!”

Одит

Прилежно одитира ме нощта,

пресмята дребните ми грешки –

тук съм взела в повече любов

там съм похабила две-три смешки.

Тук открива малък тъжен дълг

от емоции неизплатени.

Там натрупан е излишък скъп

от мечти, надежди и утехи.

Заем на доверие тежи

върху будната ми гузна съвест –

доверчивите кредитори мълчат,

примирени с тази своя участ.

Планове зарязани лежат

в ъгъла на мойто вдъхновение

и събират пагубната прах

на самодоволно безхаберие.

Чинно изчислява ме нощта,

пресъздава ме в активи и пасиви.

Търси в банкрутирала душа

нещо ценно да открие.

Механизмът на любовта

“Ами ако любовта беше произведение на изкуството? Ако можеше да си купиш на търг най-великите любовни истории и сам да ги преживееш?“

„Най-добратаоферта“ е любовен филм. Не е филм за изкуството, не е филм за сложния свят на акционерните къщи, не е филм за вероятно един от най-оригиналните и хитро замислени обири в кино историята. Не. Филмът разказва как героят, господин Олдман (Старецът), се влюбва за последен път. Точно така. За последен. Когато Върджил въвежда своята Клер в тайния си, скрит от света „харем“, той ѝ казва:

„Колекционирам тези портрети цял живот. Обичал съм всички тези жени и те също ме обичаха. Всички те ме научиха да очаквам теб.“

Тъкмо това е нишката в основата на цялата история, това е истината, която е, колкото очевидна, толкова трудно забележима, понеже векове наред романтици и романтички са възпявали в захлас чудесата и великолепието на първата любов. Но те всички грешат. Най-велика, най-значима е не първата, а последната любов. Тази, която обезсмисля всичко, съществувало преди нея. Тази, с която се сравнява всичко след това.

„Във всеки фалшификат има по нещо автентично. Имитирайки чуждата работа, фалшификаторът не може да устои да не вложи нещо от себе си. Често това е дребен, безинтересен детайл, един неволен рисунък с четката, чрез който той неизбежно издава себе си и личната си автентична чувственост. (...) Човешките емоции са като произведения на изкуството – могат да бъдат фалшифицирани. Изглеждат истински, но са фалшификат. Всичко може да бъде подправено.“

За съжаление последната любов не се интересува дали е автентична или не, споделена или не – тя изгаря всичко по пътя си, разрушава мостовете, раздира пътищата и не ти оставя никакъв път за отстъпление.

„Сигурен съм че механичната кукла на Воконсън не е могла да говори. Някъде вътре в нея се е криело джудже, няма как иначе да е.“, твърди уверено младият инженер.

Последната сцена, гениална, болезнено красива, почти не съдържа думи. Но казва всичко, което има да се знае. Старецът е изпаднал до ролята на джуджето, свито сред зъбчатите колела, подвластно на механизмите на фалшивата кукла. Но дори и тогава, дори и сред смазващата яснота на тази механична грамада, последната любов не се отказва, не отпуска хватката си.

„Не съм сам. Чакам някого“, казва господни Олдман и това е самата истина. Съвсем отделен въпрос е дали някой бърза към срещата.