Строители на новото време

Противно на всякакви кризи и на тенденцията за свиване на пазара на недвижмо имущество и строителство... и каквито още лудости ни засипват тия дни, лястовиците строят. Изграждат наново едно старо гнездо, което явно е било полу-разрушено през зимата на прозореца вкъщи. Строят ново гнездо на прозореца на работа, след като вече няколко години наред само оглеждаха терена и пробно слагаха кални топчици тук и там.

Тях кризата не ги плаши. Подозирам, че единствената им заплаха, макар че те едва ли я осъзнават ясно, е автомобилът изпускащ гъст пушек, който всяка година минава да опуши града и да намали популацията на комарите. Все пак, опитът сочи, че след това остават достатъчно летящи гадинки, та лястовиците да не умрат от глад.

Чевръсти и усърдни, пилетата си строят домове, в които ако са късметлии ще се върнат и следващата година. А ако са още по-големи късметлии, ще се върнат децата им.

On and on the pony runs

Следват шест почивни дни. Шест. Струват ми се като цяло богатство. Като необятно дълга почивка. Струват ми се толкова прекрасни, колкото ми се струваше тримесечната лятна ваканция преди около 20 години.

Как стана така, че усещането за три месеца свобода се е свило дотам, че да пасне на емоциите причинени от шестдневна почивка? Хубав въпрос. Както винаги се получава с хубавите и важни въпроси, някой някъде вече им е измислил отговор. В моя случай отворите обичайно идват от Кинг - когато човек е писал толкова много и на толкова разнообразни теми като него и, когато друг човек (аз) е изчел всичко (почти), което авторът е публикувал, няма начин това да не се превърне в източник на доста отговори.

В случая отговорът е "Моето хубаво пони". Времето, момичета и момчета, мъже и жени, времето, приятели и съседи, е като малко пони. Когато сме млади, когато сме деца, понито бавно крачи през зелените поляни на младостта (ако имаше награди за клишета, щях да ги обирам с пълни шепи). Когато станем възрастни, по-възрастни, най-възрастни, понито забързва ход, засилва се, препуска все по-бързо. С всеки следващ ден живеем все по-набързо, все по-задъхано, все по-накратко. Ето защо преди двадесет години ми се струваше невъзможно да преживея лятото без тримесечната ваканция, а сега шест дни ми се струват животоспасяващо прекрасни. И навсякъде около мен се носи шум на лудо препускащи копитца.

Бодра смяна

Още котки - малки, големи, сиви, шарени - сладкишести!

Телефон все ни свързва

Племенниците ми обичат телефона. И двамата. Ако позвъним у тях, след вдигане на слушалката редовно се налага да изчакаме поне минута докато двамата се боричкат да я докопат и да избутат другия възможно най-далече. Разговорите с тях са доста своеобразни - ако на телефона а майка ми, питат я къде съм аз, ако говорят с мен, питат къде е баба им. И от двете настояват да научат кога ще им ходим на гости и в някакъв момент се сещат да питат къде е котката. Рядко изчакват да получат отговор на който и да било въпрос преди да почнат самите те да долагат факти: "А пък кака влачи обувка. Голяма."; "А пък Влади не ми дава топчето. И ме хапе."; "А пък ние ще спим, ти ще спиш ли?" и прочее безценна информация. И така докато и двамата писнат в един глас: "Сънчоооооооооо!" и хукват да го гледат, тотално забравили телефона. За момента.
Предполагам ще продължим да провеждаме тези телефонни разговори поне още известно време без особена промяна в съдържанието. Чак докато тръгнат на училище и спрат да ни се обаждат, защото да си говориш с баби и лели е тоооооолкова втора група в детската градина. Растат дребосъците му. За съжаление, твърде бързо.

Несъмнено

Някой може би ме е мечтал,
искал е да бъде моя сянка.
Нощем във небето поглед взрял
си е мислил, че за мен блести луната.

Някой сигурно ме е копнял -
разговори с мен си е измислял,
плахо ме е търсил през деня
и към мен е пращал всяка мисъл.

Някой трябва да ме е желал -
само мен, каквото и да става!
Точно мен, каквато съм сега
и, каквато бъдещето ме създава.

Някой може би ме е мечтал
скрито, без за миг да ми досажда.
Без дори да ме е виждал досега
знае си, че вече го очаквам.