неделя, 26 април 2009 г.

Телефон все ни свързва


Племенниците ми обичат телефона. И двамата. Ако позвъним у тях, след вдигане на слушалката редовно се налага да изчакаме поне минута докато двамата се боричкат да я докопат и да избутат другия възможно най-далече. Разговорите с тях са доста своеобразни - ако на телефона а майка ми, питат я къде съм аз, ако говорят с мен, питат къде е баба им. И от двете настояват да научат кога ще им ходим на гости и в някакъв момент се сещат да питат къде е котката. Рядко изчакват да получат отговор на който и да било въпрос преди да почнат самите те да долагат факти: "А пък кака влачи обувка. Голяма."; "А пък Влади не ми дава топчето. И ме хапе."; "А пък ние ще спим, ти ще спиш ли?" и прочее безценна информация. И така докато и двамата писнат в един глас: "Сънчоооооооооо!" и хукват да го гледат, тотално забравили телефона. За момента.
Предполагам ще продължим да провеждаме тези телефонни разговори поне още известно време без особена промяна в съдържанието. Чак докато тръгнат на училище и спрат да ни се обаждат, защото да си говориш с баби и лели е тоооооолкова втора група в детската градина. Растат дребосъците му. За съжаление, твърде бързо.

Няма коментари: