***

“Крава и пиле”
Кравата и братовчедът Обезкостен засядат на покрива на къщата, след като се качват там да си тръсят топката. Когато най-после ги смъкват, Кравата прочувствено обяснява, как цялото семейство й е липсвало през всичките тези месеци изолация. При което баща й отговаря:

“Всъщност вие бяхте там горе само половин час. А понеже виждам, че имаш проблем с времето, ти давам това (подава й един стенен часовник (розов) с верижка за закачане на врата), макар че го пазех като подарък за сватбата ти. Това е ценна семейна реликва, която се предава от майка на дъщеря в нашето семейство. Мама го даде на мен и сега аз го давам на теб.”

До гарата и обратно

В петък смятам да си организирам приключение. Ще ходя на купон. В Пловдив. В смисъл от Русе в Пловдив. По този повод вчера си купих билет за влака. Известно време се наложи да се боря с универсалния войник на нашето време, наречен "Лелката от гишето", за да я убедя да ми продаде заветния билет два дни по-рано, но все пак успях.

Докато отивах към гарата и обмислях възможността да се връщам пеш към вкъщи, усетих, че сериозна пречка за една такава разходка би бил надигащия се в мен глад. За да се преборя с проблема се вмъкнах в някакво магазинче, където се продаваха предимно сладки неща. Всъщност ако не бях видяла една майка да излиза от там с дечицата си, всяко заръфало по вафла, едва ли щях изобщо да предоположа че там има подобно магазе. На вид беше потресаващо неприветливо и сумрачно. Рафтовете, продавачката с мазна коса и синя манта и суровия минимализъм на цялото заведение бяха нещо, което не вярвах, че някога отново ще видя като обстановка в хранителен магазин. Обаче се оказа, че приликата с древните соц времена не спира до тук. Купих си паста Анжела и се оказа, че вкусът й е съвсем същият, като онзи, който помня от детството си, когато си мислех, че това е едно от най-големите лакомсва във вселената. Освен това продаваха и едни дъвки, които аз лично бях убедена, че от години са изчезнали от лицето на земята - "Love is…". Както си личи от името им, тези дъвки съдържат малки илюстрацийки, които дават разнообразни определения за любовта. В дъвките които аз си взех, грееха следните две мъдрости: “Любовта е… да се държите заедно, когато ви сполетят трудности.” “Любовта е… да му правите тънки намеци”. Това второто се налага да се визуализира. Та ето му придружаващата картинка.



Ако не се личи нещо, милта женица подава на удобно разположилия се във фотьойла мъж метла и лопатка. Мда, малка дъвка, голяма мъдрост.

Преди да вляза в самата гара дълго се взирах в съдържанието на един товарен камион, чиито задни врати бяха широко разтворени. Колкото повече гледах (въпреки че съм късогледа като прилеп), толкова повече оставах с впечатлението, че това ще да е транспортно средство на някоя шивашка фирма. Беше пълно с дрехи на закачалки, шапки и всякакви гардеробни принадлежности. Когато влязох в самата гара моментално мернах едни опнати кабели и тъкмо да почна да псувам на ум, че “ама не я оправиха тая гара, докога ремонти” и прочее благости, гледам един субект, тъмен, брадясал, държи камера, втренчил се е във визьора й и бавно отстъпва назад. А камерата насочена към група хора, които се опитват да изглеждат професионално. Явно снимаха някаква “филмова продукция” хората и този камион отвън им беше гардеробът. Това за втори път ми се случва. Веднъж, когато се прибирах от София, едни младежи петдесет пъти се изпращаха, като използваха за целта вагоните на влака София-Русе, а друг един младеж внимателно записваше тяхните действия. Стана ми чудно, че в никой от двата случая нямаше нещо като ограден периметър. Явно и двете продукции са решили да спестят малко разходи за статисти, като просто си използват естествено щъкащите наоколо пътнически маси.

На връщане все пак не се реших да крача пеш през целия град до у нас, а в тролея се замислих, че по главната улица на Русе тази коледа ще да е весело. Очаквам всички хипермаркети, които вече я обграждат плътно, да се напреварват кой да окрасява по-пищно, ярко и крещящо. Всъщност, все още не са толкова плътно един до друг, но скоро ще станат. Тъкмо в момента един отбор багери събарят сградите на едно древно предприятие, като на негово място гордо се ще издига пореден мол. Пет пъти я писах и трих тая дума и още не мога да реша с малки, главни или с какви букви трябва да се напише, в кавички или как? Та освен тези постройки, се очаква още една фабрика мастодонт по същата улица да даде фира, отново за да отсъпи място на подобно търговско страшилище, а съвсем накрая, до голямото кръгово, има да се строи и трети обект. Изобщо развиваме се със сташна сила. Все пак, някой трябва да вземе парите на румънците, които толкова любезно желаят да ги изхарчат.

Грозната патица

Още от излюпването си, то беше отхърлено от близките си.

"Ти си грозно и ние не можем да понесем да имаме за роднина такова противно създание. Махай се от тук и върви да търсиш късмета си другаде."

И то се махна. Дълго скита, попада на разни зверове и преживя множество премеждия. Накрая,когато мислеше, че вече няма надежда, го намериха няколко прекрасни лебеда и го успокоиха:

"Не се тревожи. Ние тая приказка я знаем. Ти си всъщност един от нас. Догодина, като пораснеш, всички ще видят какъв си хубавец."

Патето се зарадва и остана с лебедите да чака красотата си да се появи.
Обаче годината мина и то по нищо не заприлича на новооткритите си роднини. Накрая те се събраха и му казаха:

"Ще прощаваш, но явно е станала грешка. Ти не си лебед. Ти си просто наистина много грозна патица. Съжаляваме, но в такъв случай не можеш да останеш с нас."

И отлетяха.

О, миг, поспри!

В малката си самотната си къща, далеч от всички весели домове наоколо, Спиро Неврокопски, известен още като Спиро "Дивото", гледа през прозореца променящия се свят. Гледа го и го ненавижда. Не може и две секунди да отмести поглед от него и всичко се е променило.

Ето сега там - листата на онова дърво се ронят цяла сутрин, засипват земята, трупат се едно върху друго, а вятърът постоянно ги размесва отново. Или проклетите птици, не се спират нито за момент - все нещо цвърчат, все нанякъде летят. За хората да не говорим! Но най-лоши са децата - те създават най-непоносимия, най-пълен и най-отвратителен хаос. Всичко около тях има склонност да се мести, разпада на съставни части, изгубва, намира, разпилява…. А и самите деца - направо можеш да ги видиш как се изменят, с часове растат. Днес ако е било съвсем хлапе, утре вече е дънгалак, с една глава по-висок от баща си и с наболи мустаци.
Спиро мрази безредието. Мрази и прогреса. Мрази изобщо всяка промяна. И не може да разбере, след като нещата веднъж достигнат някакво равновесно състояние, след като се уталожат и подредят, защо пак трябва да се втурват в друга посока. Защо трябва да се подхваща тоя безумен цикъл отново. Всички тия мисли затормозяват Спиро и той всеки път си обещава да направи нещо.
Снощи Спиро сънува чуден сън - събужда се, а наоколо е тихо. Толкова тихо, че си мисли, че е оглушал. Излиза навън, оглежда се - всичко е застинало - няма ни един човек, не се движи нито една кола, листата не падат, дърветата не се полюшват, дори облаците не се движат по небето. Изведнъж Спиро е обзет от извънмерна радост - най-голямата му мечта се е сбъднала - светът е спрял. Просто е престанал да се движи и сега си стои там - застинал и прекрасен само за неговите очи.
След като се събуди и осъзна, че това е било само сън, Спиро много се разочарова. Но това не го отчайва. Продължава да държи хаоса далеч от дома си и не спира да се надява, че все някога ще намери начин да спре света.

Случаят с липсващата шипка

Случвало ли ви се е да имате кристално ясен, непоклатим и несъмнен спомен за същуствуването на някакъв обект или събитие в живота ви, само дето нямате грам обективно доказателство, че такова нещо изобщо се е мяркало на белия свят?
Представям си как звучи такова едно въведение в нещата, та бързам да обясня:
Всичко се свежда до една проста случка – изчезна ми един шипков храст.
В нашия квартал има доста детски градини и ясли. Не знам чия светла мисъл е решила да ги струпа всичките в единия край на града, но там са си. Или поне сградите им са там, защото повечето от доста време не работят. Изглежда същата светла мисъл е преценила, че в дворовете на тези заведения е добре да се засадят разнообразни и изобилни растения – декоративни храсти, дървета – всякакъв вид и калибър, розови лехи, петунии и прочее глезотии. И тук-там се мярка по някоя шипка. За тях обаче аз все си мисля, че никой не ги е засаждал специално. Те сами са се заселили, както биха постъпили цигани, намерили удобно местенце. А "удобно местенце" за шипките явно се оказва точно зад оградата, откъдето протегнатите им клонки да закачат (буквално) дрехите и косите на хората, минаващи по улицата.
Не знам дали ви се е случвало да ядете сурови шипки. Обикновено са сухи, кисели и оставят едно бодливо усещане по езика, ръцете и всяка част на тялото, която си пипнеш след това. Обаче тъкмо сред онези детско-градински шипки имаше една шампион – плодовете й бяха едри, сочни и много сладки. Затова аз и приятелите ми редовно се спирахме край нея да похапнем. Моля, обърнете специано внимание – "и приятелите ми" – ще рече, не само аз пазя спомен за въпросното насаждение, ergo не се побърквам. Още.
Въпросната шипка се подаваше през оградата измежду две иглолистни дървета, които растяха от двете й страни и един ден просто изчезна. Как кое – шипката изчезна! - нали по тоя повод именно брътвя тия тук думи.
Сигурно не звучи особено драматично, обаче разберете ме – тъкмо тогава наскоро Матрицата ни беше завъртяла главите и усукала умовете и ние съвсем навътре приехме проблема, защото тя така изчезна, сякаш изобщо не я е имало.
Ще попитате, как мога да съм сигурна, че не са я отрязали или изтръгнали от корен? Ето няколко факта:
- от мястото, където преди имаше огромен, разклонен, бодлив шипков храст не се подаваха никакви краища на стъбла, които да са били отрязани, нито пък земята беше разровена, сякаш нещо е изкоренявано. Напротив – земята под онези иглолистни беше гладка, ненарушена и покрита с плътен слой нападали иглички, какъвто може да се натрупа за много дълго време.
- Никъде наоколо не се виждаха остатъци от клоните на шипката – нито стрък, нито даже откъснати листенца и плодове, каквито преди това имаше в изобилие. Това означава, че ако някой действително е решил да махне шипката, е успял да събере всяка малка вейчица и шипка от земята без остатък и без да стъпче и наруши слоя нападали иглички.
- Нямаше никаква причина да се изкоренява този храст – както казах, той беше до оградата и то в заден двор, където деца не се вясват, т.е. далеч от всяка възможност да пречи на някого вътре в детската градина.
- Ако на някого изобщо му е хрумнало да изкоренява шипки, защо само и точно тази – наоколо има още доста, защо са махнали само един храст.
- Човекът, заел се да премахне подобен храст, е трябвало или да има някакъв защитен костюм тип "скафандър", или да се примири с факта, че тялото му ще бъде безвъзвратно обезобразено от страховито дерящите клони.

Откъде съм сигурна, че шипката наистина я е имало там?
- Както вече казах, и други хора я помнят.
- В деня, когато открих липсата й, на ръката ми все още имаше драскотина получена предния ден, докато си откъсвах шипки.

Та това е цялата мистерия. Дребно нещо на пръв поглед, ама онова място и досега си стои празно и аз още не знам как и защо стана това. Забила ми се е тая случка в мозъка и толкоз.
Не, питам ви аз – какво правите ако почнат да ви изчезват шипки?