В петък смятам да си организирам приключение. Ще ходя на купон. В Пловдив. В смисъл от Русе в Пловдив. По този повод вчера си купих билет за влака. Известно време се наложи да се боря с универсалния войник на нашето време, наречен "Лелката от гишето", за да я убедя да ми продаде заветния билет два дни по-рано, но все пак успях.
Докато отивах към гарата и обмислях възможността да се връщам пеш към вкъщи, усетих, че сериозна пречка за една такава разходка би бил надигащия се в мен глад. За да се преборя с проблема се вмъкнах в някакво магазинче, където се продаваха предимно сладки неща. Всъщност ако не бях видяла една майка да излиза от там с дечицата си, всяко заръфало по вафла, едва ли щях изобщо да предоположа че там има подобно магазе. На вид беше потресаващо неприветливо и сумрачно. Рафтовете, продавачката с мазна коса и синя манта и суровия минимализъм на цялото заведение бяха нещо, което не вярвах, че някога отново ще видя като обстановка в хранителен магазин. Обаче се оказа, че приликата с древните соц времена не спира до тук. Купих си паста Анжела и се оказа, че вкусът й е съвсем същият, като онзи, който помня от детството си, когато си мислех, че това е едно от най-големите лакомсва във вселената. Освен това продаваха и едни дъвки, които аз лично бях убедена, че от години са изчезнали от лицето на земята - "Love is…". Както си личи от името им, тези дъвки съдържат малки илюстрацийки, които дават разнообразни определения за любовта. В дъвките които аз си взех, грееха следните две мъдрости: “Любовта е… да се държите заедно, когато ви сполетят трудности.” “Любовта е… да му правите тънки намеци”. Това второто се налага да се визуализира. Та ето му придружаващата картинка.
Ако не се личи нещо, милта женица подава на удобно разположилия се във фотьойла мъж метла и лопатка. Мда, малка дъвка, голяма мъдрост.
Преди да вляза в самата гара дълго се взирах в съдържанието на един товарен камион, чиито задни врати бяха широко разтворени. Колкото повече гледах (въпреки че съм късогледа като прилеп), толкова повече оставах с впечатлението, че това ще да е транспортно средство на някоя шивашка фирма. Беше пълно с дрехи на закачалки, шапки и всякакви гардеробни принадлежности. Когато влязох в самата гара моментално мернах едни опнати кабели и тъкмо да почна да псувам на ум, че “ама не я оправиха тая гара, докога ремонти” и прочее благости, гледам един субект, тъмен, брадясал, държи камера, втренчил се е във визьора й и бавно отстъпва назад. А камерата насочена към група хора, които се опитват да изглеждат професионално. Явно снимаха някаква “филмова продукция” хората и този камион отвън им беше гардеробът. Това за втори път ми се случва. Веднъж, когато се прибирах от София, едни младежи петдесет пъти се изпращаха, като използваха за целта вагоните на влака София-Русе, а друг един младеж внимателно записваше тяхните действия. Стана ми чудно, че в никой от двата случая нямаше нещо като ограден периметър. Явно и двете продукции са решили да спестят малко разходи за статисти, като просто си използват естествено щъкащите наоколо пътнически маси.
На връщане все пак не се реших да крача пеш през целия град до у нас, а в тролея се замислих, че по главната улица на Русе тази коледа ще да е весело. Очаквам всички хипермаркети, които вече я обграждат плътно, да се напреварват кой да окрасява по-пищно, ярко и крещящо. Всъщност, все още не са толкова плътно един до друг, но скоро ще станат. Тъкмо в момента един отбор багери събарят сградите на едно древно предприятие, като на негово място гордо се ще издига пореден мол. Пет пъти я писах и трих тая дума и още не мога да реша с малки, главни или с какви букви трябва да се напише, в кавички или как? Та освен тези постройки, се очаква още една фабрика мастодонт по същата улица да даде фира, отново за да отсъпи място на подобно търговско страшилище, а съвсем накрая, до голямото кръгово, има да се строи и трети обект. Изобщо развиваме се със сташна сила. Все пак, някой трябва да вземе парите на румънците, които толкова любезно желаят да ги изхарчат.
Няма коментари:
Публикуване на коментар