О, миг, поспри!

В малката си самотната си къща, далеч от всички весели домове наоколо, Спиро Неврокопски, известен още като Спиро "Дивото", гледа през прозореца променящия се свят. Гледа го и го ненавижда. Не може и две секунди да отмести поглед от него и всичко се е променило.

Ето сега там - листата на онова дърво се ронят цяла сутрин, засипват земята, трупат се едно върху друго, а вятърът постоянно ги размесва отново. Или проклетите птици, не се спират нито за момент - все нещо цвърчат, все нанякъде летят. За хората да не говорим! Но най-лоши са децата - те създават най-непоносимия, най-пълен и най-отвратителен хаос. Всичко около тях има склонност да се мести, разпада на съставни части, изгубва, намира, разпилява…. А и самите деца - направо можеш да ги видиш как се изменят, с часове растат. Днес ако е било съвсем хлапе, утре вече е дънгалак, с една глава по-висок от баща си и с наболи мустаци.
Спиро мрази безредието. Мрази и прогреса. Мрази изобщо всяка промяна. И не може да разбере, след като нещата веднъж достигнат някакво равновесно състояние, след като се уталожат и подредят, защо пак трябва да се втурват в друга посока. Защо трябва да се подхваща тоя безумен цикъл отново. Всички тия мисли затормозяват Спиро и той всеки път си обещава да направи нещо.
Снощи Спиро сънува чуден сън - събужда се, а наоколо е тихо. Толкова тихо, че си мисли, че е оглушал. Излиза навън, оглежда се - всичко е застинало - няма ни един човек, не се движи нито една кола, листата не падат, дърветата не се полюшват, дори облаците не се движат по небето. Изведнъж Спиро е обзет от извънмерна радост - най-голямата му мечта се е сбъднала - светът е спрял. Просто е престанал да се движи и сега си стои там - застинал и прекрасен само за неговите очи.
След като се събуди и осъзна, че това е било само сън, Спиро много се разочарова. Но това не го отчайва. Продължава да държи хаоса далеч от дома си и не спира да се надява, че все някога ще намери начин да спре света.