Осем Три

Пътувала съм вече два часа, успешно съм сменила влаковете и относително спокойна, че в следащите 6 часа не ме чакат фундаментални решения и не се задават неприятни кризи, се отпускам на седалката. Така де, доколкото мога да съм спокойна при положение, че идеята за "хигиената" на тези седалки не престава да ме преследва, а и проклетия влак, за разлика от първия, в който беше кучи студ, е зягрят като фурна.
Влакът спира на гара Дряново и изведнъж в главата ми гръмват всякакви образи, мисли, спомени..., които аз решително забърсвам - не им е сега времето. През прозореца виждам на перона прегърбена старица и с проклетата си интуиция, която обикновено работи най-добре, когато имам най-малка нужда от нея, разбирам, че тя ще се качи в моето купе.
Сяда срещу мен. Изглежда толкова крехка, но въпреки всичко пътува сама във влака - Бог знае как е успяла да се качи във вагона - и носи огромен букет есенни цветя и чанта с разни провизии. Петък е, а на следващия ден е Задушница. Този факт, в съчетание с цветята и провизиите ясно сочи, че е тръгнала някъде да раздава "за умряло".
Сяда и първите й думи са: "Пфу, как са го стоплили тоя влак, явно като се е катерил из баира е загрял. Ти закъде си момиче?" Казвам й. "Аз пък до Трявна отивам. То е тука де, наблизо."
Наистина е наблизо. Има само една междинна гара между Дряново и Трявна и се пътува не повече от половин час. И все пак в рамките на тоя половин час тя успява да ми разкаже всичко най-важно от живота си.
Правилно съм познала, че пътуването й е свързано с мъртвото минало. Тя е от Трявна, дваматат й братя са починали млади - на по 50-55 години, мъжът й - вторият - и той млад е умрял - на 60. Явно за нея всички до 60 години са младежи. Разказва ми за няколкото най-сериозни операции, които са й правили на младини, колко е закъсала със здравето в момента, колко съпрузи е имала, къде е погребан баща й и как после са местили костите му. Накрая се осмелявам да я питам на колко е години. "Осем три." Казва тя. Точно така го казва. С две отделни цифри, сякаш не бих била в състояние да асимилирам числото осемдесет и три. Майка й е починала на 90.
Покрай пребиваването на баща ми в Дряново и запознанството ни с разни местни съседи и приятели, забелязах интересна тенденция. Дълголетието. Но не просто типичното дълголетие, което като същинска митология се приписва на всички балканджии, а конкретно дълголетието на жените. Жената от която баща ми купи имота си беше около 70-годишна. И го надживя. Беше вече почти 80-годишна, когато все още всяка седмица правеше един 5-6 километров преход пеш от Дряново до къщата си в близкото село. В селото имаше и друга една баба, пак 70-годишна..., която живееше с майка си. Във всяка къща имаше старици, надживели поне по един или двама съпрузи. Не и старци. Странно.
83-годишната баба от влака слезе в Трявна и отиде да навести мъртвите си близки и живата си леля. А аз продължих.
Всичко останало мина по план. В Пловдив е хубаво. Хората са хубави. Музиката е хубава. Завръщането е хубаво. Само тази среща с необикновения човешки и по-точно женски дух не беше по план. Сякаш може да се планира съдбата.

Пътуването е вече минало - приятно минало, а ми предстои ново решение - Рожен или Букурещ? Трябва да решавам бързо. Уви, едва ли ще може и двете.