"Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Хубави сте, но сте празни.
За вас не може да се умре."
Когато розите от букета, който пребивава в стаята ми вече седмица, започнаха да увяхват не се стърпях - окъсах всички листенца, събрах ги в шепи и ги метнах към тавана.
Розите са култивирани, без бодли, с нежно розов цвят, като самите листенца са идеално оформени и почти изцяло бели, само краищата им розовеят. Нямат обаче никакъв аромат, на вкус листенцата вместо сладки (както е при обикновените бодливи рози) са горчиво-кисели, а когато си устроих прословутия дъжд от рози (който винаги под една или друга форма е витал някъде из глуповато-романтичната ми женска душица), листата грозно изпопадаха на пода и заприличаха на разхвърляни накъсани харитийки. Събрах ги и ги изхвърлих. И глупавата илюзия също.
Няма такова нещо като рози без бодли. Каквото и да бяха тези нещастни мутанти в стаята ми, те не бяха рози. Но много умело се преструваха.
Няма коментари:
Публикуване на коментар