Четох какви мисли се въртят из главата на Драго преди зазоряване. Сигурна съм, че някъде в израза "програмирана смърт" се крие безмерна мъдрост и сигурно само тези две думи могат да осигурят часове размисъл на някой философ. Аз обаче съм плиткоумна женица и, макар философсването да ми е присъщо като на всеки женски човек, не съм заплашена от особено тежки прозрения, слава Богу.
А иначе аз докато чакам да съмне, за разлика от Драго, вместо да правя нещо конструктивно, си търся белята. Вчера ми беше последният почивен ден от дъъългата празнична почивка. И понеже така се случи, че осъмнах, в 6 сутринта, така да се каже, ме прихванаха братята и реших да се разхождам. Две седмици ги изкарах като гущер на камък - в смисъл почти без да мърдам, а не че съм намерила някъде слънце да ме припича. И си викам, "сега ми е последния шанс да поскитам". Не знам защо, но просто трябваше да отида в парка и да се разхождам из алеите, както са празни и заснежени. А в 7 сутринта, в студена януарска неделя, вярвайте ми, алеите СА пусти. Разминахме се само с едно ранобудно куче, повело стопанина си на разходка. От някоя хралупа може и да ме е гледал някой подозрителен катерик, ама не сме се засекли. Разхождах се час и половина, минах пътя от вкъщи до центъра, бях почти сама на все още празнично осветената централна русенска улица. Доката я наближавах откъм Халите си мислех, че вече съмва и сигурно скоро украсата ще изгасне. Точно стигнах до съда и, като се обърнах - зад мен вече светлините ги нямаше. Все едно само ме бяха чакали да мина.
Не знам откъде ми щукна идеята за тази разходка, но отдавна вече съм свикнала да не си пренебрегвам поривите. И този път се оказах права - независимо, че празниците вече бяха минали, а повечето хора вече бяха работили една цяла седмица тази година, аз не можех да почувствам… прехода. Имах нужда от граница, от символичен жест, който да обърне пясъчния часовник и да го пусне да прахосва новата година. Тази разходка с профучаващите празни тролеи, които пръскаха искри от натрупания по жиците скреж, със следите от шейна, с които бяхме спътници известно време, с потъналите в сняг розови храсти в парка, с вече ненужната коледна украса, с пустата ледена пързалка пред общината, с бавно надигащия се ден ми осигуриха всичкото празнично настроение, което ми беше нужно.
Днес съм на работа и нещата са обратно в нормалния ритъм. Но не мисля, че щеше да ми е на половина толкова лесно да стана тази сутрин, ако вчерашната сутрин не я бях прекарала сама в спящия град. Ура за добрите идеи и за безразсъдството да ги изпълняваме!
Няма коментари:
Публикуване на коментар