Тая сутрин мама-шефка ни зарадва с първо появяване в офиса за годината. Не съм много сигурна що за психологическо разстройство е това да ти липсва шефът ти, ама ние верно се бяхме затъжили. От момента, в който тя прекрачи родния офисен праг, с колегата подскачаме покрай нея (образно казано) като кутрета, дето не са си виждали стопаните цяла вечност (което за кутретата е към 8.5 минути) и сега са изпълнени с огромна радост и благоговейна благодарност.
Та тъй, както се полага, след като й се нарадвахме, сега остава да й надъвчем обувките, за да не излиза повече... Май тая кучешка метафора взе да става прекалена. Казвам просто, вече не сме офисни сираци. Ура.
Няма коментари:
Публикуване на коментар