Молба

Чудно нещо. Странно нещо.

Аз обичам да плета - от последните няколко поста тук това, струва ми се, стана съвсем ясно. Научих се да плета преди много време и винаги ми е било интересно. Някои хора казват, че ръкоделията успокояват. За мен това не важи. Плетивото не ме успокоява, по-скоро ме концентрира. Монотонната, механична, повтаряща се работаа заема ръцете и някак освобождава ума. Поне така беше досега.

В момента плета една дантела. Нищо работа, за нула бройки ще стане готова. Но вероятно ще има да я помня дълго време. Плета я за майка ми. Тя ме помоли. Тя е на 68 години и, като човек който вероятно е живял повече, отколокот му остава да живее, тя смята, че трябва да се приготви... за дългия си път. Нейни думи. "Искам да ми изплетеш две ленти дантела по два метра. За чаршафа. За дългия ми път."

Не мога да й откажа - плета какво ли не друго за кого ли не. Само дето през цялото време докато плета си мисля... някой ден това ще отиде в земята. Заедно с майка ми. Ще ми се да не ме беше молила. Знам че имам възрастна майка, но нямам желание да мисля за това постоянно. А сега се налага.

Покривка за вуйна

Нова красотичка в списъка с ръкоделията. Само че това няма да остава у нас, а ще пътува за Силистра. Покривка-подарък за вуйна. Дано й хареса.

Шефе, ти си голям!

Тая сутрин мама-шефка ни зарадва с първо появяване в офиса за годината. Не съм много сигурна що за психологическо разстройство е това да ти липсва шефът ти, ама ние верно се бяхме затъжили. От момента, в който тя прекрачи родния офисен праг, с колегата подскачаме покрай нея (образно казано) като кутрета, дето не са си виждали стопаните цяла вечност (което за кутретата е към 8.5 минути) и сега са изпълнени с огромна радост и благоговейна благодарност.

Та тъй, както се полага, след като й се нарадвахме, сега остава да й надъвчем обувките, за да не излиза повече... Май тая кучешка метафора взе да става прекалена. Казвам просто, вече не сме офисни сираци. Ура.

Where is my mind...

Странно нещо е физическото присъствие и усещането за различните места. Много пъти съм го забелязвала и не съм сигурна колко точно значение да му отдавам. Имам си компютър на работа и компютъра вкъщи. Като се остави настрана, че операционната система на работа е Уиндоус (не по мой избор), а вкъщи Убунту (Линукс, един вид), нещата не се различават особено - имам бюро, на което работя само аз, компютър, който не споделям с никого, голяма част от информацията на двата компютъра съвпада, столовете и на двете места са достатъчно удобни... И въпреки вчико някои задачи просто е по-лесно да се свършат на едното място, отколкото на другото. На работа мисълта ми тече бързо, ефективно, дава желаните резултати без много да се дърпа и не се разсейвам толкова. Е, не винаги, не може без изключения. Но за сравнение, същото нещо вкъщи е почти невъзможно. Вероятността да подкарам една задача, която е свързана с оформяне на документи, и да успея да си задържа вниманието върху нея достатъчно дълго клони към абсолютната нула. И това не се дължи на това, че вкъщи мога да спра, за да си взема нещо за хапване или да се сетя да гледам някой семшен клип в тубата - същите неща са ми подръка и на работа. Просто... мозъкът ми изглежда влиза в различен режим на работа на двете места. Което е потресаващо за мен, защото никога не съм правила такава разлика съзнателно.

Тцтцтц. Това човешката глава, не е като хората. Каквито и загадки да има да се разкриват занапред в човешката история, самите себе си има още дълго да се разгадаваме. Тцтцтц.

Марти за последно

Не знам защо хората са решили, че 2012 ще е катастрофална или последна, или каквото там хората са решили. Обаче ако съдя по началото й, никак няма да е весела. Тая сутрин котаракът ми... си отиде. В смисъл умря. Не съм сигурна какво следва след смъртта и още по-малко имам представа какво се предвижда за животинските душици, но ако на някоя далечна слънчева и гостоприемна планета е предвиден рай за котки, местните обитатели току що се сдобиха с фантастично ново попълнение.

Ще ми липсваш ми ужасно, писанко. Мама те обича!