Има такива филми, дето още докато ги гледаш си знаеш, че са много по "дебели" от всичко, което можеш да видиш на първо гледане. Всяка сцена и ситуация е толкова наситена със смисъл и подсмисъл и надсмисъл, че човек едва успява да попие една трета от всичко. И то само ако страшно много внимава.
И с този филм така. Дължината му е почти 2 часа и половина, но по-голямата част натрупва напрежение и подготвя за последния около половин час, който е смазващ.
Мисля, че първата и основна идея, която съшива всичко е "синовете плащат за грешките на бащите си".
Интересна градация почва от шегата на бащата – на най първия баща, от когото започва всичко – "Срещнах жена си в Париж… Тексас". В началото шегата е смешна, но с времето и със задълбочаването на манията на бащата, че съпругата му е "fancy lady" всякакъв хумор изчезва, особено след като той окончателно изпуска споменаването Тексас, сякаш е нещо срамно и така кара жена си да се чувства засрамена и нищожна. "Никой не е по-сляп от онзи, който не иска да види" – Травис-Бащата здраво е стиснал очи и отказва да види доброто момиче, което му се паднало, а вместо това настоява, че тя е съвсем различна. ИСКА тя да е съвсем различна. Така се получава, че Травис-Бащата и Травис-Синът имат не само общо име, но и обща мечта – за жената, която да сподели живота им. Синът в крайна сметка успява да реализира мечтата на баща си, но като всяка постигната мечта и тази загубва ореола на недостижимостта си веднага щом се превръща в част от прозаичната реалност.
Понякога огънят на реализираните мечти тихо изтлява, но друг път се случва той да изпепели всичко преди да утихне. Любовта на Джейн и Травис ми напомня друга една любовна история, разказана в "Горчива луна" – двама души, които толкова страстно се жадуват, толкова неистово се желаят, че за тях няма друг изход освен да забият зъби един в друг в опит да се приближат максимално и да утолят жаждата си за другия. Любовта е нежност. Но това не е любов. Това е страст, а тя е стръвна и алчна. Разликата между двете истории обаче е в това, че безумците от "Горчива луна" не намесиха дете в лудостта си, за разлика от Джейн и Травис. Джейн започва да се променя именно около раждането на детето. Тя се чувства пленница и това няма нищо общо с факта, че е толкова млада. Идеята, която ми се струва най-близка тук, макар и да изглежда странно, са българските митове за самодивите – волни, диви жени, в които мъжете се влюбват безпаметно, отвличат ги, защото това е единственият начин да ги притежават, обвързват ги със себе си, чрез раждането на дете и после живеят спокойно, защото смятат, че вече нищо не може да отдели тази жена от тях. Ха, никой не е по-сляп от онзи, който иска да вижда нещо различно от действителността. За една жена, майчинството е най-висшата форма на осъществяване, но за една самодива, най-важна е свободата. Винаги свободата.
Другият брат от своя стана има съвсем различна история. Ако Травис е емоционален и див и е осъществил мечтата на баща си да свърже живота си с една определена, великолепна жена, то Уолтър е практичен, разумен, уравновесен и буквален. Баща му мечтае за френско момиче. Уолтър се сдобива с френско момиче. Но връзката им и животът им са съвсем крехки и вероятно биха рухнали доста по-рано ако не беше се появило детето. За разлика от изпепеляващата страст на Джейн и Травис, Ан и Уолтър са започнали от пепел от самото начало и не са прогресирали особено чак до идването на Хънтър. Той е lovechild и успява да внесе тази искра навсякъде около себе си. Затова и след като той изчезва от живота им, тяхното участие във филма така рязко прекъсва. Без него ТЕ не съществуват.
Интересно е, обаче, че въпреки всички скрити пукнатини, дефекти и проблеми, на домашното филмче, което са записали, всички са толкова щастливи. Сякаш хората се чувстват длъжни да изглеждат щастливи, когато към тях е насочена камера. Като че ли е грях и престъпление да покажеш на камерата истинския себе си, заради грозното суеверие, че тя ще открадне същността ти. Затова хората усърдно хранят камерата-вампир с фалшиви усмивки.
За съжаление този фалш и преструвка често се оказват твърде удобни и човек се отпуска и съществува в тях постоянно и. След като толкова дълго един човек се е самозаблуждавал и се е крил, у него неизменно се настанява страх от момента, в който ще трябва да приеме истината и да се "приземи" от облаците, в които се е носил. Именно това изразява страхът на Травис да лети. "Не ме е страх от високото", казва той, "страх ме е от падането". Точно заради този страх от осъзнаване и приземяване той изчезва в Мексико – дива, неангажираща, граничеща с фантазията земя, където можеш да се скриеш от всичко, дори от страховете си. Впрочем тук ме блъсна ужасно силно една възможна връзка с края на " По пътя". Изглежда хората никога не "пътуват" до Мексико, а "бягат" натам, за да се спасят от истината.
Както казах в началото, целия филм надгражда и натрупва впечатления и напрежение за постигане на доста тежкия финал. Травис-Синът, който вече сам е баща повежда собствения си син по следите на изгубената самодива.
О, тази сцена, в която синът води баща си по усет, след коя кола да кара, за да я намерят, почти ме разплака. Ужасно много ми напомни "Song to say good-bye". Този филм нищо чудно да е вдъхновил доста повече творци, отколкото можем да преброим.
И тъй финалът. Онова място, където я намират, с безбройните му врати, с безликите хора, фалшивата искреност и престорена нежност. Място което специално е създадено, за да подтиква хората да си създават илюзии и да живеят фантазиите си – сами в мрака. Тази ситуация ужасно много напомня глупавия навик на хората да издигат привидни прегради между себе си и онова което най-силно желаят, а после да прекарат целия си живот в опит да разрушат тези прегради. Илюзията и заблудата е пропила това място напълно. Още преди да влезеш те посрещат изрисуваните отвън графити – Статуята на свободата и лицето на млад индианец. И двете фигури са символ на свобода, сила и гордост – нещо, което съвсем буквално остава извън стените на онова място. Истината е, че тези жени са блудници, но с какво те са различни от актрисите да речем? И те като актрисите обличат костюми, влизат в образ и изнасят представление, което цели да удовлетвори публика, макар и само от един човек. Тогава откъде идва чувството на унижение – от забраната да вижда лицето на публиката си сякаш са недостойни за това; от факта, че са сложени зад витрина като стоки за продан.
И сред целия този ослепителен фалш се състои най истинското разкриване между Джейн и Травис - доказателството, че ако искаш да видиш, нищо не може да те заслепи, ако си решен да се изправиш срещу страховете си, никакви прегради не могат да те спрат….
И краят.
При срещата им, Майката и Синът са в зелени дрехи, а Бащата стои отвън сред зелена светлина на паркинга. Сякаш е светнал един огромен зелен светофар, който заявява на всички, че им е позволено да продължат пътя си.
Любовта тържествува.
Грозната страст е победена и мълчи засрамена.
Животът продължава. Което е по принцип е неговото основно свойство и цел
И с този филм така. Дължината му е почти 2 часа и половина, но по-голямата част натрупва напрежение и подготвя за последния около половин час, който е смазващ.
Мисля, че първата и основна идея, която съшива всичко е "синовете плащат за грешките на бащите си".
Интересна градация почва от шегата на бащата – на най първия баща, от когото започва всичко – "Срещнах жена си в Париж… Тексас". В началото шегата е смешна, но с времето и със задълбочаването на манията на бащата, че съпругата му е "fancy lady" всякакъв хумор изчезва, особено след като той окончателно изпуска споменаването Тексас, сякаш е нещо срамно и така кара жена си да се чувства засрамена и нищожна. "Никой не е по-сляп от онзи, който не иска да види" – Травис-Бащата здраво е стиснал очи и отказва да види доброто момиче, което му се паднало, а вместо това настоява, че тя е съвсем различна. ИСКА тя да е съвсем различна. Така се получава, че Травис-Бащата и Травис-Синът имат не само общо име, но и обща мечта – за жената, която да сподели живота им. Синът в крайна сметка успява да реализира мечтата на баща си, но като всяка постигната мечта и тази загубва ореола на недостижимостта си веднага щом се превръща в част от прозаичната реалност.
Понякога огънят на реализираните мечти тихо изтлява, но друг път се случва той да изпепели всичко преди да утихне. Любовта на Джейн и Травис ми напомня друга една любовна история, разказана в "Горчива луна" – двама души, които толкова страстно се жадуват, толкова неистово се желаят, че за тях няма друг изход освен да забият зъби един в друг в опит да се приближат максимално и да утолят жаждата си за другия. Любовта е нежност. Но това не е любов. Това е страст, а тя е стръвна и алчна. Разликата между двете истории обаче е в това, че безумците от "Горчива луна" не намесиха дете в лудостта си, за разлика от Джейн и Травис. Джейн започва да се променя именно около раждането на детето. Тя се чувства пленница и това няма нищо общо с факта, че е толкова млада. Идеята, която ми се струва най-близка тук, макар и да изглежда странно, са българските митове за самодивите – волни, диви жени, в които мъжете се влюбват безпаметно, отвличат ги, защото това е единственият начин да ги притежават, обвързват ги със себе си, чрез раждането на дете и после живеят спокойно, защото смятат, че вече нищо не може да отдели тази жена от тях. Ха, никой не е по-сляп от онзи, който иска да вижда нещо различно от действителността. За една жена, майчинството е най-висшата форма на осъществяване, но за една самодива, най-важна е свободата. Винаги свободата.
Другият брат от своя стана има съвсем различна история. Ако Травис е емоционален и див и е осъществил мечтата на баща си да свърже живота си с една определена, великолепна жена, то Уолтър е практичен, разумен, уравновесен и буквален. Баща му мечтае за френско момиче. Уолтър се сдобива с френско момиче. Но връзката им и животът им са съвсем крехки и вероятно биха рухнали доста по-рано ако не беше се появило детето. За разлика от изпепеляващата страст на Джейн и Травис, Ан и Уолтър са започнали от пепел от самото начало и не са прогресирали особено чак до идването на Хънтър. Той е lovechild и успява да внесе тази искра навсякъде около себе си. Затова и след като той изчезва от живота им, тяхното участие във филма така рязко прекъсва. Без него ТЕ не съществуват.
Интересно е, обаче, че въпреки всички скрити пукнатини, дефекти и проблеми, на домашното филмче, което са записали, всички са толкова щастливи. Сякаш хората се чувстват длъжни да изглеждат щастливи, когато към тях е насочена камера. Като че ли е грях и престъпление да покажеш на камерата истинския себе си, заради грозното суеверие, че тя ще открадне същността ти. Затова хората усърдно хранят камерата-вампир с фалшиви усмивки.
За съжаление този фалш и преструвка често се оказват твърде удобни и човек се отпуска и съществува в тях постоянно и. След като толкова дълго един човек се е самозаблуждавал и се е крил, у него неизменно се настанява страх от момента, в който ще трябва да приеме истината и да се "приземи" от облаците, в които се е носил. Именно това изразява страхът на Травис да лети. "Не ме е страх от високото", казва той, "страх ме е от падането". Точно заради този страх от осъзнаване и приземяване той изчезва в Мексико – дива, неангажираща, граничеща с фантазията земя, където можеш да се скриеш от всичко, дори от страховете си. Впрочем тук ме блъсна ужасно силно една възможна връзка с края на " По пътя". Изглежда хората никога не "пътуват" до Мексико, а "бягат" натам, за да се спасят от истината.
Както казах в началото, целия филм надгражда и натрупва впечатления и напрежение за постигане на доста тежкия финал. Травис-Синът, който вече сам е баща повежда собствения си син по следите на изгубената самодива.
О, тази сцена, в която синът води баща си по усет, след коя кола да кара, за да я намерят, почти ме разплака. Ужасно много ми напомни "Song to say good-bye". Този филм нищо чудно да е вдъхновил доста повече творци, отколкото можем да преброим.
И тъй финалът. Онова място, където я намират, с безбройните му врати, с безликите хора, фалшивата искреност и престорена нежност. Място което специално е създадено, за да подтиква хората да си създават илюзии и да живеят фантазиите си – сами в мрака. Тази ситуация ужасно много напомня глупавия навик на хората да издигат привидни прегради между себе си и онова което най-силно желаят, а после да прекарат целия си живот в опит да разрушат тези прегради. Илюзията и заблудата е пропила това място напълно. Още преди да влезеш те посрещат изрисуваните отвън графити – Статуята на свободата и лицето на млад индианец. И двете фигури са символ на свобода, сила и гордост – нещо, което съвсем буквално остава извън стените на онова място. Истината е, че тези жени са блудници, но с какво те са различни от актрисите да речем? И те като актрисите обличат костюми, влизат в образ и изнасят представление, което цели да удовлетвори публика, макар и само от един човек. Тогава откъде идва чувството на унижение – от забраната да вижда лицето на публиката си сякаш са недостойни за това; от факта, че са сложени зад витрина като стоки за продан.
И сред целия този ослепителен фалш се състои най истинското разкриване между Джейн и Травис - доказателството, че ако искаш да видиш, нищо не може да те заслепи, ако си решен да се изправиш срещу страховете си, никакви прегради не могат да те спрат….
И краят.
При срещата им, Майката и Синът са в зелени дрехи, а Бащата стои отвън сред зелена светлина на паркинга. Сякаш е светнал един огромен зелен светофар, който заявява на всички, че им е позволено да продължат пътя си.
Любовта тържествува.
Грозната страст е победена и мълчи засрамена.
Животът продължава. Което е по принцип е неговото основно свойство и цел
1 коментар:
тъй като преди малко close-нах player-a ..и все още ми е мътилка в глава - мислех си да изкачам докато ми отговориш на писмото и от днес и там да обсъдим Париж...щата Тексас, но все пак да добавя и аз две думи:
Всъщност гледам филма за втори път..първият път го гледах като някакво междинно-интересно предаване по кабеларката, без въобще да се замислям какво гледам. Сега обаче съм изненадан..невероятно е, най-най-първото нещо което си помислих беше именно видеото на song to say goodbye на placebo! лапето пак е русо, бащата си е почти полудял, а майката може да се приеме като "лудница", в която the 2 of us ще намерят лек..началните моменти с объркания, изпаднал в амнезия брадясал човечец, на възраст далеч над тази, на която очаквах, че ще е главният герой също са силни. най-последното пък което си помислих беше за зеления цвят. нормално - все пак са последни кадри..но се радвам че го прочетох тук, защото сам най-вероятно нямаше да се сетя какво символизира. а като каза бащата под зелена светлина..освен този кадър, има и доста други - чисто фотографски, оператоски красиви моменти! някак си очаквах травис да е отдръпнат и студен след това, което тя (не)е направила..а разбира се сцената в кабината (в началото обърнатия му стол, а после тя е обърната) е върховна.
впрочем той накъде отива накрая? и някаква идея дали онзи лудия на моста, крещейки за световна опастност си има значение и какво е то?
вчера гледах Faraway, So Close! и трябва да си призная, че ми хареса доста повече от Wings Of Desire (ах, колко много харесвам немското заглавие Himmel über Berlin)дори си мислех да (се опитам да) напиша пост в блога си - така и така ме разпъват на кръст, че не пиша там..надявам се че си го гледала..далечната близост де (: за крилете знам, че си фенка.
до скоро
Публикуване на коментар