стихчета

Струва ми се, че първото си стихотворение написах в трети клас. Вярвам никого няма да изненадам или шокирам като кажа, че то беше за Левски.
Последва един логичен етап на лирически откровения посветени на мама, татко, родината и всякакви други политически коректни и социално издържани теми, които обаче безславно изгубиха битката с времето и не достигнаха до наши дни. За тази "загуба" могат да се посочат доста причини, но, ако днес тези мои първи литературни опити не са оцелели, то е предимно, защото аз методично и последователно съм се погрижила да ги затрия.
По-късно нещата поеха в логичното си русло и моите, да ги наречем стихове, бяха изпълнени със същите теми и терзания, занимавали стихоплетците и словоблудците от край време. Не смятам да анализирам собствените си лирически опити. Вместо това, ето тук помествам събрани онези мои стихотворения, които считам поне в някаква степен читави. Начинът, по който са записани не следва никаква друга логика освен хронологическата в някаква степен.
Какъвто смисъл, теми, намеци, връзки и т.н. откриете сред думите им – ваши са си!
Да ви е сладко.

***
Маса. Стол. Зад тях прозорец.
Празна стая. Тишина.
Чувствам се, като че няма
други хора по света.
Утро. Ден. Над тях небето
с избледняващи звезди.
Чувствам, че ще спре сърцето,
но светът ще продължи.
Свят, живот посред вселена
пълна с малки чудеса.
Чувствам се недородена -
как тогава да умра?
***
И луната блести като хубава златна монета.
И в очите ти черни аз виждам как святкат комети.
И усещам аз цялата същност на твоето тяло –
тя побира се в длан, в песъчинка, във атом.
Ала също изпълва със смисъл океан от човешки безсмислици.
Колко малко е нужно наистина,
за да сме истински.

***
Красиви неща

Огледай деня –
зеления ден, прострял се пред теб и пред мен.
Огледай нощта –
извечната нощ, държаща земята във плен.
Огледай съня –
вълшебния сън, живеещ във твойте очи.
Огледай света –
прекрасния свят, във който живееш и ти.
Сега погледни навътре към теб,
към твойте “защо” и “дали”,
към твоите “мога” и “искам”, и “ще”
и само това ми кажи –
сред нощи и дни, сред просторни земи,
сред залези и сред утра,
има ли нещо в света по-красиво
от твоята жива душа?

***
Нося толкова тежък товар.
На плещите си крехки го нося.
Той е, колкото орех голям,
но тежи като цяла планета.

Но не трябва да бъда Атлас,
за да знам как тежи самотата.
Аз съм просто жена в ла минор
и във два-три сивеещи цвята.

Нося толкова тежък товар.
Над разбито сърце го разнасям.
Над разбити ръце и уста
и над няколко кръпки от вяра.

Без дори да съм блудна жена
върху мене валят камънаци –
просто малко втвърдена земя
и ръце на праведни селяци.

Нося толкова тежък товар.
Без минута покой да намеря
нося своя товар към дома,
към държава на име Химера.

Знам, че там ще намеря вода,
вяра, щастие, хляб и надежда.
Знам и път, който води натам.
И причина си имам изглежда.

Нося толкова тежък товар
от преструвки, превземки и свади.
А светът е красив и голям.
И изпълнен с високи прегради.

***
Моята любов е тъй далече.
Моята съдба не ме щади.
Тиха скръб сърцето ми облече
и в гърдите ми се спуснаха мъгли.

Моята душа е мрачна кула,
тръпнеща сред ледени води.
В нея обитава древна сила,
властваща над хиляди души.

Моят път ме води в глухи пазви
на надвиснали злокобно планини.
Моят огън скоро ще загасне,
ала вижте само как гори.

***
Тъжен ден -
на рамото ми кацна тъжна птица.
Празен ден -
очите ми изпиха радостта.
Мъртъв ден -
покривам с дланите си грозна скица
на този ден,
във който съм сама.

***
Чашата на моето сърце
много често бива полупразна.
Без да питат парещи ръце
си отливат от живота ми коварно.

Често бързи, търсещи ръце
ровят се във топлите ми чувства
и крадат щастливите ми дни,
вещи в обирджийското изкуство.

А е трудно пак да заредиш
старите разбити складове
със кашони вяра и мечти
и пакети искрени желания.

Чашата на моето сърце
много често други я изпиват.
А пък аз, със двете си ръце,
щом си тръгнат я измивам.

***
Миризмата на прясната кръв
се надига към мен от земята
и се стича във малък поток
от ръцете ми слаби разлята.

Скъпа жертва принесох на Бога си –
млада, прясно разкъсана плът.
Но агнец не намерих за жертвата
затова му пролях свойта кръв.

***
У дома е там, където стигаш,
когато свърши пътят под краката ти.
У дома е там, където те познават
и те одумват с любопитство.
У дома е там, където малки лапи
драскат неуморно по съня ти.
У дома е там, където се събуждаш
и слънцето изгрява от правилната страна.
У дома е винаги малко по-близо,
отколкото предполагаш.
Но и малко по-далеч.

***
Бих могла с острието на нож
да погаля най-нежно ръцете си
и да гледам как капките кръв
ще отнасят живота със себе си.

Бих могла да обвия врата си
с тънка ленена панделка
и във миг да изпия дъха си.

Бих могла да отправя към себе си
храбър малък оловен куршум.

Бих могла от висока скала
с птичи полет във миг да се слея.

Бих могла...
Но щом вече съм тук
ще опитам все пак да живея.

***
Ако една стара жена
има две верни кучета
и нито един верен човек
това значи ли,
че светът все още
е добро място?
Или светът се е променил?
Не знам.
Но поне кучетата
бяха симпатични.

***
Защото се родих без да ме искат
живея сякаш върша престъпление.
Проклятие над мене е надвиснало
и с черен показалец все ме сочи.
Прозорецът ми гледа в глуха улица,
но все едно – и без това не виждам.
Светът наказва ме като ме мрази.
Светът наказвам като го обичам.

***
Нощ е
непрогледна още.
Аз лежа самотна нощем
и не спя.

Нощ е.
Неоткрито още
тялото ми търси нощем
топлина.

Нощ е.
Неспокойна още
мисълта ми скита нощем
през света.

Нощ е.
Непокорна още
моята душа е нощем
и сама.

Нощ е
непрогледна още.
Аз мечтя лудо нощем
за деня.

***
Едно слънце
изгря в душата ми
и аз протегнах ръце
да се стопля.
Но миг след това
вятър отвя топлото слънце.
Малкото зрънце надежда умря.

***
Не поглеждай в очите ми
ако си сам и тъгуваш.
Не откривай във тях надежда и плам.
Не търси във сърцето ми
жажда, любов и закрила –
аз не искам на теб да ги дам.
Не ограбвай душата ми,
както отдавна го правиш –
много скоро ще ме убиеш така.
И не искай от мен да се взирам
във земните грижи –
аз не искам да виждам това.
Не заплитай с ръката си грозна
косата ми весела.
Не обгръщай съня ми в мъгла.
Не убивай душата ми,
както отдавна го правиш.
Аз не искам така да умра!

***
Ето брат ми и ето сестра ми.
Ето моята болка и скръб.
Ето тялото, ето душата ми.
Ето всичко и всеки в света.
Ето моите мисли и чувства.
Ето моите нощи и дни.
Аз не вярвам, че всички сме смъртни.
Аз не вярвам.
А вярваш ли ти?

***
Тя прокарва ръце по лицето си
и отронва от себе си малък жив стон.
Колко празно и чуждо ù се струва сърцето ù –
като стар изоставен амвон.
Тя не иска да страда. И да плаче не иска
пред разбити икони-мечти.
И вратата на храма да отвори не иска –
твърде много разбити врати.
Твърде много вандали и скитници.
Твърде много дълбоки вреди...
Всеки ден тя изтлява по малко,
а така ù се ще да гори.

***
Самота ли долавям в очите ти?
Всъщност ти не си точно самотна.
Ти си мъничка жива жена.
Ти си мъничка, жива, свободна.
Но не знаеш как се лети
и не знаеш как се умира.
В самотата си вечно вървиш
и си чисто и просто щастлива.
Мила, малка, безсмъртна жена,
не отвръщай от мене очите си.
Аз не искам да виждаш света
и не искам да виждаш цените му.
Той очите ти ще прогори.
Ще ти вземе във миг самотата
и тогава ще бъдеш жена
преоткрила света и нещата.
Но изгубила тихо душата си.

***
И отново не спя.
В мен е буден духът на мечтите ми.
Колко стар е светът.
Колко нови са дните му.

И отново горя.
Въглен жив е душата ми цялата.
Аз съм мъничък пламък
на живота във кладата.

И отново летя.
Аз съм птица пленена от вятъра.
Колко живо е мойто сърце.
Колко жива съм (може би) цялата.
09.12.2000г

***
АНКЕТА
Ако тръгна по тъмна пътека
без да знам накъде ме отвежда,
по-голям ли ще е рискът,
отколкото ако се оставя в ръцете ти?

Ако продължа да те обичам
повече ли ще боли,
отколкото ако се изгоря?

Ако слънцето не изгрее някой ден,
мракът по-тъмен ли ще е
от то този в сърцето ми?

Не знам.
Много трудни въпроси задаваш.

***
Ненагледна нощта е навън.
Аз безименна скитам на сън
и отварям заспали врати
и зад всяка от тях все си ти.

Плахо аз ти протягам ръка
нежно ти ми докосваш дланта
и невинни са зная душите,
но виновно се гледат очите.

С теб се срещаме само на сън.
От съня аз те дръпвам навън
там, където не може нощта
да ни стигне с граблива ръка.

Всеки път щом до мен доближиш
с обич моето име шептиш.
И като някаква тайна разкрита
в името ми любовта ти се вплита.

И така през нощта съм щастлива,
но когато сънят си отива
той далече от мен те отвежда.
Тъжна участ денят ми отрежда.

С ярост удрям по всички врати.
Плача, моля и търся следи,
по които след теб да вървя,
но затръшва се всяка врата.

И безименна пак си оставам –
свойто име без тебе забравям.
И единствено искам в нощта
да отварям врата след врата.

***
Денят не е различен ден.
Ти просто си безмерно жива.
Ти - смела, дишаща и дива
над мен протягаш меч студен.

Денят е пълен с чудеса.
Ти имаш чудно просветление -
светът е ничие владение,
освен на нашите деца.

Денят отваря в нас врати.
Ти много нощи си видяла.
Ти светлината би познала
ако си имаше очи.

Не е различен този ден.
Аз днес със теб се запознавам.
И в знак на обич ти дарявам
единственото свое - мен.

***
От душата си нишка изпридам
и тъка саван за земята.
Твърде малко познавам света,
ала виждам смъртта на нещата.

Тя живее сред нас безнаказано,
тя се ражда със всяко дете.
Още щом се отправим по пътя си
тя ни чака със празни ръце.

В крайна сметка смъртта е естествена,
а животът е малка лъжа.
Преминаваме бързо през дните си
и се връщаме пак у дома.

***
На небето луната е
кръгла
бяла
и дебела.
Изкусително свети към мен
и пробужда дълбоко във мене
древни страсти
безумни желания
и напълно ненужна любов.
След милиони години еволюция
и цели двйсет години живот
тук седя придобила лице на човек
и тяло на човек,
и проблемите на човек.
Но, ето, достатъчна е една пълна луна
и всичко диво първично и зло
се събужда във мене със вик.
И ако точно сега не подтисна вика,
а го пусна навън да излезе,
той ще звучи точно така,
както преди милион години
е звучал от устата на някой див звяр.
Защото отвън съм човек,
но отвътре чувствам се зверски,
когато те няма до мен.
А това е винаги.

***
Пред вратата стои непознат
и говори: “Навън е студено.
Аз умирам от студ и от глад.
Позволи ми да вляза при тебе.”

Със ушите си чувам гласа.
Със очите си виждам лицето му.
Със краката си тръгвам напред,
за да стигна навън до ръцете му.

Той държи във ръцете си дар –
малка жълта кутийка смирение.
“Тя е малък, но ценен товар” –
казва той – “тя е капка спасение”.

“Тази капка съдържа света –
пътя, силата, мрака, живота,
хляба, вярата и вечността,
всяка бъдеща твоя Голгота”.

Пред вратата ми странник стои.
Аз го виждам и чувам молбите му.
А в ръцете му камък тежи
и се слива с цвета на очите му.

***
Дали имам какво да ви кажа?
Ако имам защо да мълча.
Сред предсмъртни пророчества лазя
и си търся насляпо смъртта.

Ослепели крещят боговете
и ми пращат от тъмното знак.
Стръвно жънат души закърнели
и ги връщат в първичния мрак.

Осем малки кристала, примесени
с капки кръв се топят и смърди
на разбити копнежи и разуми
и на гниещи свети земи.

Има път, който води безсмислено
до заключени с ярост врати.
Има вяра, която по стръмното
ме отвежда до голи скали.

Има вятър промъкващ се в цепките
на пропукана стара душа.
Има пръсти разкъсващи вятъра
като корабни бели платна.

Има истини казани шепотно.
Има рани, които кървят.
Има толкова много за казване.
Има устни, които мълчат.

***
Аз съм малка, но много специална жена.
Аз съм сън, който някой сънува.
Аз съм път, който някой не е извървял.
Аз съм мисъл, която вълнува.
Аз съм котва, която те тегли назад.
Аз съм дим, който нежно прегръща.
Имам толкова много различни лица,
но съм винаги една и съща.

***
Аз не мога да бъда различна –
над ръцете си нямам крила.
Няма сила, която ме води –
аз сама съм спирачка и газ.

Аз не искам различна да бъда –
кой сече сам стъблото си бяс?
Аз – капризна, ужасна и дива
съм си вяра и сила, и власт.

Аз не трябва да бъда различна –
светло-тиха и щедро-добра.
Аз сама си утъпквам пътеки
щом не мога да имам крила.

***
Нащърбена кашлица, силно подсмърчане
и челото май че гори.
Настивам – ужасно усещане, вярвайте –
тресе ме и всичко боли.

А трябва да бъда красива и весела
и издокарана в три.
Отивам на среща съдбовна и есенна
под сънно шумящи липи.

“Красива и весела” – друг път, къде ти?
Носът ми тече като кран.
Приличам на болно и тъжно сираче
от Дикенсов глупав роман.

Тресе ме, потя се, във огън изгарям –
да, грипът е тръгнал на лов.
А колко по-хубаво ще е диагнозата
да е – “гори от любов”!

Таблетки, сиропи, горещи молитви
и хладен компрес. Богове,
при толкова много дни в тая година
защо днес носът ми тече?

Липите ме чакат. Към тях любовта ми
върви и ми носи цветя.
И не подозира, че аз у дома си
от любов се лекувам сега.

***
Изоставям нелепия свят
и към себе си шеметно тичам.
И с безброй неумели слова
уверявам се как се обичам.

Но достигнала себе си в миг
осъзнавам, че всъщност не искам
цял живот да си давам любов –
искам просто отново да тичам.

***
Моят свят е арена на сънища,
надживели задушния ум,
в който тайно били са заченати
сред талази от яростен шум.

Моят път се пресича от истини
със разголени срамно тела –
малки блудници сръчно неискрени
със раззинати грозни уста.

Моят ден е изпълнен със трепети
по откраднати чужди мечти,
изхабени и смешно нащърбени,
но със светещи живи души.

Моя малка вселена измислена -
с тъжни улички, с тиха вода -
в тебе светят неонови ледници
и върлуват души на стада.

***
Аз цялата съм звук и светлина –
нахвърляни без ред неясни щрихи.
Безименна, безлика, без душа,
без собствен път и без надежди тихи.

Аз цялата съм вик и самота –
безумие родено сред досада.
Замислена като добра звезда
аз всъщност съм коварна клада.

Аз цялата съм бурна планина,
убила смелите си алпинисти.
Аз имам само две ръце –
и двете са кристално чисти.

***
Малък залез в душата ми пръска искри.
Тъжен залез на вчерашна вяра.
аз не искам да слушам познати лъжи,
но не искам и теб да те няма.

Във душата ми болка се бори с любов
и отварят се минали рани.
Избледняват чертите ти в изгрева нов,
но отдавна те в мен са вчертани.

Има пътища водещи много далеч.
Има лодки от бриз разлюляни.
Има пламък изгарящ ме в огнена пещ,
но те няма до мен да застанеш.

***
Пренасочени гневни пространства.
Ненадеждна измамна мъгла.
Тлъсти пътища, търсещи бясно
отпечатана вярна следа.

Няма смисъл да гониш усмивките –
те живеят във друга гора.
А дърветата пак са умислени
и се давят във хищна трева.

Смело, смело напред към победите
маршируват невежи деца.
И цъфтят слънчогледи във нивите,
задушени от гъста мъгла

***
Понесена над чиста тишина
разнася се една невинна песен.
Под нея кротко сънена земя
доизживява свойта цветна есен.

А цветовете тук не са лъжа
и няма клони счупени с омраза.
Тук всеки се завръща у дома
и в песен се превръща всяка фраза.

***
Обичам града на разсъмване,
потръпващ с дъха на мъглите,
заслушан във птиците утринни,
изливащи в песни душите.
Обичам деня на разсъмване –
безпаметен, чист и невинен,
понесъл мечти и измами
на път към рождение огнено.

Обичам съня на разсъмване –
ефирен, прозрачен, най-искрен,
разкриващ пророчески истини
и тайни отдавна изстинали.

Зора като нож преминава,
разсичаща нощи от дните.
Светът с двойно име остава
сред ранния здрач и мъглите.

***
ДИЛЕМИ

Дали изправена сред звук
на хиляди щурци
изпитвам повече тъга
по миналите дни
или по бъдещите?

Дали сред ширнало море
от глог и лавандула
мечтая волно да летя
или сред тях да плувам?

Дали в очите на дете
надзъртам с жадна ревност
или отправям взор далеч
към стара славна крепост?

Дали в разпръснат аромат
на диви нощни билки
усещам чист лечебен хлад
и виждам рой светулки?

Дали пред мен стои светът
изплетен от досада
или се спуска тъканта
на приказна армада?

Дали сънувам в самота
или наяве дишам?
Дали да вярвам в теб не знам,
дали да те обичам.?

***
Майско е и някак синьо,
тъжно е, но не боли.
Малки пясъчни години
трият бляскави следи.

Синьо е и някак тъжно,
вече няма самота.
Светлорозови пътеки
вият се през пустошта.

Тъжно е, но не и болно.
Кой тук има интерес
да посее цвете грозно
и отгледа сам кафез.

Майско е, но аз не плача.
Тъжно е, но не боли.
Чакат новите задачи
да живея без мечти.

***
Не умея, не мога, но вярвам,
че ти ще успееш сама
да откриеш над всичко цвета
на изгряващ живот.

Преобръщат ме бавно вълните,
а ти се промъкваш отвъд.
Изоставено щастие вплита
във душите ни сън.

Ти си утринна птица запяла.
По очите гадаеш света,
за да върнеш при всеки цвета
на изгряващ живот.

***
Пречупено гори небето.
Изсипват се грамади плам.
Беснеят богове и ето
откъртват от света, което
е закърняло вече там.

Преплетени души измамни
до дъно пият чаши злъч,
оплакват минало велико
проклинат си съдбата тихо
и давят се във свойта скръб.

Белеят върхове безбродни
насред старинни небеса.
Просмукват се мъгли прокобни
надвисва тишина утробна
в последния ни час.

***
Далече е - усещам пътя
от други преди мене извървян.
Самотно е - дочувам вопли
на някой неразбран.

Красиво е - в очите пари
напълно съвършената луна.
И няма минали товари,
ни бъдеща вина.

Простено е на онзи, който моли -
отваря му се райската врата.
В зелени пасбища и тихи пазви
го приютява вечността.

Присъжда се на онзи, който търси
надхвърляща небето свобода
изгнание сред пустош безотрадна
и вечна самота.

Съвсем сама вървя по пътя
утъпкан преди мен отвъд смъртта.
Пред мен се втурват две пътеки.
Коя ме призова?

***
РАЗГОВОРИ
Донесе ми нощта подарък.
Малък и грозен.
Не ми хареса.
Попита ме – “Харесва ли ти?”
Казах й – “Много!”
Обичам нощта.
- - -
Малко и крехко,
при мен дойде детето на съня ми.
Целуна очите ми и каза:
“Избрана си.”
“За какво?” – попитах.
“Да бъдеш свободна.” – каза ми.
“А защо до сега не бях?” – учудих се.
“Никой не е свободен безпричинно.” – отговори ми.
“А ти сега имаш причина.”
Замислих се.
“И каква е тя?”
“Да възмездяваш.”
“За добро и зло ли?”
“Не. Ще възмездяваш хората задето живеят.”
“А какво е възмездието за това?”
“Смърт.”
Добра причина да се живее.
Нали?
- - -
- От какво бягаш, мъничка моя?
- Бягам от чудовището.
- Кое чудовище, дете ненагледно?
- Това, което се скри под леглото ми.
- От къде знаеш, че там има чудовище?
- Знам, защото сама го оставих
- да лежи там в прахоляка.
- От кого се криеш, дъще любима?
- От онзи, който ме нарани.
- Къде е той сега?
- Там под леглото.
- Под леглото и в мен – във сърцето ми.
- Тогава изхвърли сърцето си, мое момиче.
- Не мога. Той го изяде.

***

Думи сред простора на душата.
Блъсват се във сивите стени
и отлитат.
Ще ми се след тях да отлетя
търсеща, намираща ... какво?
Търсеща, намираща
печално искрена
безумно тайнствена
безмилостно единствена любов.

Думи в празнотата на душата
безмерно нежно блъсват ме от ръб,
намиращ се в самия край на твърд,
ограждаща бездънната,
безименна
и безнадеждна бездна
на безумието.

Думи в широтата на безумието ...
просто няма.
Има бързи, хищни, малки, зли и жълти
спомени от някъде и някога
и може би от някого.
Но само може би.

В глухото и празно пространство
на безумието ми
красиви, лъскави, широки и предателски усмивки
няма да намериш.
Те крият се добре –
зад зъбите на весели чудовища.

Пищиш ли нощем в тихия си дом,
когато праз съня ти се промъкне
(като тялото на лъскава змия)
грозен, празен, кух и необоснован
страх, че някой те преследва,
за да положи нежни длани
върху шията ти и да стисне здраво?

а после ще се рееш над земята,
ще се промъкваш в чужди сънища
и ще полагаш нежни длани
върху нечий врат
докато той пищи във тихия си дом.

Една далечна сутрин –
назад или напред във времето
(или и двете)
една врата ще се отвори
и ще глътне
отдавна уморения ти жизнен дух
и после ще е мрак и нищета.
А ти, отдавна скъсал нишката
на своя ум,
безсилно ще се блъскаш
в сивите стени на нечия душа
и ще летиш към бъдеще тъй светло,
че ще изгори очите ти.
И после там ще свърши всичко.
Може би...
Но само може би.

***
вятър.
сън.
море.
жена.
лодка.
Мрежа.
Тишина.
Смешно е да се измисля.
Тъжно е да се греши.
Чакат новите задачи
да живея без мечти.
03.06.07, 02.20ч сутринта

***
Когато си просто човек
е толкова страшно да плачеш,
че на душата ти живия плет
някакъв странник прескочил,

че стъпкал лехите със рози
и слънцето скрил във дланта си,
а после си тръгнал без сбогом
и те оставил в скръбта ти.

А щом си останал един,
невзрачно и малко човече
тогава защо ти е плет
и рози защо са ти вече?

Нима е приятно да имаш
градина, в която си сам,
където самотно си дишаш
и си като в капан?

Когато си просто човек,
недей да изграждаш прегради
или всеки отбил се при теб
ще трябва да ги прегази

***
Осмелих се попитам
тегнещите небеса
имат ли за мене вятър
и крила.

Причиних си светли болки
в търсене на нов мираж.
Осмелих се да помоля
слънцето за вечна власт.

Осъзнах съвсем неволно
мъдростите на света.
Пренаписах песента си
и си дадох свобода.

Тихо,
в тъмни полунощи,
бях безстрашна и добра.
Взех на заем чужда вяра
и душа.

Нежно сключих топли длани
около добрата нощ.
Плаках.
Вярвах.
Преоткривах.

Осмелих се да съм бог.
29.06.2007

***
Емигрирам от съзнателната мисъл
да откривам в теб добри черти.
Ти си звяр и даже да отричам
нищо няма да се промени.
Откровено пренебрегвам всички знаци -
ти си луд и всичко в теб боли.
Знам каква е болката, защото
в огледалото са твоите очи.
30.06.07
2ч. Сутринта

***
Преди да завладееш всеки ден
от дните ми родени на земята
и да обвиеш болките ми в жадна тишина,
пред своя кръстопът стоиш изправен.

Отдясно всички пътища извират
и спускат се надолу към света,
където свойте пътници намират.

Наляво свети цъфнала надежда.
Във клоните й пеперуди се роят.
Крилата им послание изписват
за безусловна вяра и любов...
чиито думи, безнадеждно разпилени,
изгубени души от векове редят.

Напред...
Но всъщност тук напред не съществува.
Извива своя криволичещ гръб
измамният човешки лабиринт.
По блудкавите му пътеки
възторжени нещастници сноват,
забързани към свойте оковаващи успехи,
далеч от парещата свобода.

Посоките са ясно очертани.
Остава да намериш своя път.
Но все така стоиш пред тях изправен.
И все така аз чакам те отвъд.
07.07.2007

***
Тъмно е, вали камбанен звън.
Аз отдавна си изгубих тишината.
Имам хиляди причини да съм вън,
но оставам вътре в мрака на душата.

Пламенно изреждам имена
на изпепелени минали любови,
всекиго дарих със топлина
тъкмо миг преди да го изгоня.

Тъмно е, вали камбанен гръм.
Изразходвах си напълно тишината.
Нямам право да остана тук,
затова се връщам в тъмнината.
21.07.2007

***
ПРОБУЖДАНЕ

Водовъртежите на млякото в кафето
събуждат неочаквани спирали във ума ми.
В очите ми се врязват ин-ян-и изменчиви -
с клепачите си нежно ги завивам.
Откривам пълния вселенски хаос претворен
във малка топла чаша бодрост.
Изричам двойнственото име на настъпващия ден
и без повече напразни колебания
света отпивам.
22.07.2007

***
Но тъмно е в гората,
ненагледни мои,
строши се светлината
в усуканите клони
и някой стъпките
към избавление изтри.

И всеки храст
към вас протяга
шепоти зловещи,
опипва ви и търси
път
навътре към стаените души.

Усукани съзнания
блуждаят в мрака
и въздигат гнет.
Достатъчно е само да усетят
присъствието ви новородено
и вечно ще е мрак и нищета
и скърцане
и скърцане със зъби.

Послушайте на дивата гора
престорените неми обещания,
но нито миг,
ни миг, ни два,
любими мои,
не вярвайте на нейните слова
неуловими.

Бъдете хитри,
мои ненагледни,
бъдете ненадминати ловци.
Пазете кожите си,
за да не отмъкне
във мрака някой
вашите очи.
31.07.07

***
Отявлено враждебна красота,
умерено изтънчена досада
полепват по безличния ми ден
и ми отказават всякаква пощада.

Горят пустинни диви ветрове,
изплитат съвършени нощни клади,
изричат заклинания безплътни
и възкресяват пясъчни грамади.

Заплетена в съня ми като дим
промъква се отдавна мъртва вяра.

Гладът е още жив във мен...
но няма дълго гладна да остана.
26.08.2007