Баща ми почина преди седем години. Беше напуснал семейството ни седемнайсет години преди това и с него никога не сме си били особено близки. С майка ми обаче те така и не се разведоха. И двамата бяха минали през изключително грозни първи бракове и разводи, нямаха желание да повтарят тоя ад. В последните няколко години от живота си баща ми се умори да се скита. Със събраните пари си построи къща в дряновския балкан. Изведнъж си спомни, че има семейство и двете с майка ми почнахме да прекарваме доста време там. Къщата се беше получила много приятна, женската ръка на майка ми я разхубави още повече, а понеже и двамата ми родители са родени на село, единодушно решиха в градината да има всякакви плодове и зеленчуци.
След това съвсем внезапно и без да е боледувал баща ми почина. Просто един ден му прилоша, взеха го в болницата и след седмица беше мъртъв. Когато пациент почине в болницата аутопсията е задължителна. В случая на баща ми, не могли да установят една конкретна причина, която да е причинила смъртта му. Според лекарите, всичките му орагани, целият му организъм бил напълно изтощен и износен. На шейсет години, които далеч не са преклонна възраст, особено за мъж, тялото му е било като на грохнал старец. И просто е отказало да продължи да му служи.
Майка ми рядко сънува. А като сънува, това никак не е хубаво, защото обикновено някой след това умира. Преди да почине дядо ми, нейният баща, тя беше сънувала, че майка й, починала повече от двадесет години преди това, е повела съпруга си нанякъде, но той е съвсем гол! Ужасена майка ми извикала: "Накъде го водиш, не виждаш ли, че няма дрехи!" Баба ми само поклатила глава, сякаш да каже "Няма начин, няма да стане" и двамата отминали. На следващата сутрин струва ми се се обадиха да кажат, че дядо е починал.
В не толкова зловещите случаи, майка ми сънува умрелите. Те й говорят, понякога се радват да я видят, понякога й дават съвети, понякога й се карат.
Снощи сънувала баща ми. След смъртта му продадохме къщата, защото е твърде далече, нямаше как да я използваме, а когато там няма човек постоянно, циганите разграбват всичко. Хората на които я продадохме обаче също не могли да я ползват. Човекът получил инфаркт, разболял се тежко, не знам дали все още е жив. И в крайн сметка, къщата отново останала в грабливите ръце на местните цигани. Последно чухме, че почти нищо не е останало от нея. Снощи, в съня си, майка ми разказала на баща ми притесненията си за къщата. А той ведро отговорил: "Нищо подобно, аз съм я стегнал. Ето на и на гаража съм сложил врати. А иначе в градината вече узряха ягодите, защо не дойдеш да направиш сладко от ягоди." "А ти ще ме посрещнеш ли?"- попитала майка ми. "А, не мога. Тръгвам на път. Но ти ела."
Всеки път след такива сънища, майка ми заключава: "Пак ме викат. Дали ми е време вече да тръгвам?" "Ами и да те викат, ти не отивай." - отговарям аз. Но ми е ясно, че все някой ден и тя ще ги последва. Остава ми само да се надявам, че няма да е скоро. Не искам без мама.
Няма коментари:
Публикуване на коментар