Идвам и си отивам...

В черния панталон изглеждам по-добре, но дънките са по-удобни за пътуване...
През деня температурите все още са доста високи, но вечер и нощем си е направо студено. Така че къс или дълъг ръкав....
Да заредя батерии на личен мобилен, служебен мобилен, фотоапарат.... Да вземам ли служебния изобщо...
Да дам ключ на съседката да храни котката... Да полея цветята...

Мразя да пътувам. Правя го в редки и изключителни случаи, когато стане абсолютно задължително и единствено по поводи, които не търпят отлагане. Подробните планове, които правя дори за най-краткото пътуване, обикновено искрено веселят хората, които просто не разбират каква агония е това за мен. До там, че почвам да подозирам някакви агорафобни начатъци у себе си.
И сега така, всичко обмислям безброй пъти, опитвам се да предвидя какво първо ще се обърка. Подозирам, че преди да изляза към 20 пъти ще проверя дали всичко е изключено и пак ще съм на тръни докато се върна и установя, че апартаментът е цял и на мястото си, а котката е жива.
Впрочем котката е основна причина да не обичам да пътувам. Като всяка типична котка, той е тренирал за тъжен поглед и, когато усети, че ще остава сам, пуска най-сърцераздирателния взор, на който е способен. Като финален щрих в последователната му политика да ме накара да се чувствам ужасно, задето го оставям, животното или прегръща обувките ми и обръща към мен изтерзана муцуна аранжирана в стил “на кого ме оставяш?!”, или се намъква в багажа и коригира физиономията на тип “не може ли и аз да дойда?”
А багажът ми е съвсем отделна болка – хем искам да взема всичко, което може да ми потрябва, хем не искам да пътувам с цялата къща, закачена след автобуса. Защо не може аз да си седя на едно място, а целият останал свят да се извървява покрай прага ми? Би било чудесно.
Помня преди време една случка. Някакъв тип в интернет обявил, че срещу определена сума, ще заведе всички желаещи на най-страхотното космическо пътешествие със съвсем истински космически кораб в открития космос.... Както става винаги с тия шашми, все са се намерили балами да му се вържат. А след като превели нужната сума, получили съобщение, което гласяло нещо от рода на:
“Честито! Вие вече участвате в най-изумителното космическо пътуване, познато на човечеството – вашият кораб е планетата Земя, която се движи с еди-каква-си скорост през открития космос. Легнете по гръб под нощното небе и се наслаждавайте на пътешествието.”
И аз искам така – да си пътувам заедно с дома – като един охлюв, като една костенурка, като една А'Туин.
Е, поне всяко пътуване има един безспорно светъл момент за мен – завръщането.
Но за да има успешно завръщане – обратно към подробните планове:

Да не си забравя билетите за автобуса, дебитните карти, разписанията за автобуси...